Едит Парджетър - Вълче биле

Заради това отклонение мулето на Кадфел изтрополи по уелския мост почти по здрач, влезе в Шрусбъри и мина по неравните улици, които гъмжаха от хора и живот след празниците. Нямаше време да се отбива при семейство Белкот, за да сподели радостта им, това щеше да остане за друг ден. Разбира се, Едуай отдавна бе освободен от честната му дума да не напуска дома и сега сигурно бе със своя неразделен вуйчо някъде по работа, на игра или поредна лудория. Бъдещето на Молили все още бе в неизвестност, оставаше надеждата, че правниците няма да успеят да го съсипят с данъци, преди някой да е получил законно право на собственост.

При завоя на главната улица пред него изникна дъгата на реката, а когато излезе на открито, премина през портите и се насочи към подвижния мост, чезнещият ден сякаш наполовина възвърна светлината си. Тук Едуин бе забавил за момент своя бяг, за да изхвърли с омерзение приготвения дар. Пред Кадфел се откри равният път, отдясно бяха къщата, в която вероятно все още живееше Рихилдис, и мътната сребриста повърхност на воденичния яз. Следваха стената на манастира, западното крило и вратата на голямата църква, а вдясно — малката стражница до портите.

Той влезе и спря учуден от блъсканицата и шума, които го посрещнаха. Вратарят стоеше отпред, излъскан като за епископско посещение, а големият двор бе изпълнен с братя, миряни и иноци, които търчаха насам-натам или се събираха на групи, разговаряха развълнувано на висок глас и оглеждаха нетърпеливо всяко живо същество, което влизаше през портите. Пристигането на Кадфел също създаде раздвижване, което замря с обидна бързина веднага щом бе разпознат. Дори послушниците бяха навън, шепнеха си възбудено и жужаха до стената на стражницата, а пътниците се тълпяха при вратата на крилото за гости. Недалеч брат Джером бе кацнал на високия камък, откъдето ездачите се качваха и слизаха от конете си, и се разпореждаше наляво-надясно, като същевременно за миг не изпускаше от очи портата. В отсъствието на Кадфел той, изглежда, бе станал още по-надут и досаден.

Кадфел слезе, готов да отведе в конюшнята своето добиче, но не беше сигурен дали мулетата все още не бяха настанени в обора при тържището за коне. В този момент от полюшващото се развълнувано множество наоколо изскочи брат Марк и с радостен вик се спусна към него:

— О, Кадфел, колко се радвам да ви видя! Такива неща стават! Мислех си, че ще изпуснете всичко, а вие пристигате точно навреме. Чухме за съда в Лансилин… Добре дошли отново у дома!

— Виждам, че съм добре дошъл — отвърна Кадфел, — ако това посрещане е за мен.

— Моето е за вас! — възкликна пламенно брат Марк. — А това наоколо… Разбира се, няма откъде да сте чули. Очакваме игумен Херибърт. Един от коларите ходи до „Свети Джайлс“ преди малко и каза, че спрели за нещо в лечебницата. Току-що се върна и каза. Брат Джером чака, за да изтича и да съобщи на приор Робърт веднага щом се появят при портите. Ще пристигнат всеки момент.

— И нищо не се знае? Дали Херибърт все още е игумен? — попита Кадфел мрачно.

— Не знаем. Но всички се страхуват… Брат Петръс ги бълва едни в своята магерница и се кълне, че щял да напусне ордена. А Джером е непоносим! — той се извърна, за да изгледа досадника свирепо, доколкото благото му открито лице бе способно на подобно изражение, и забеляза, че брат Джером бе слязъл от своя камък и търчеше презглава към игуменските покои.

— Явно вече идват! Виж… приорът!

Робърт се зададе тържествено от покоите, които си бе присвоил, безупречен в одеждите си, внушителен на ръст, извисяващ се над всички надничащи глави. С изражение на неземно смирение, благост и набожност бе готов да посрещне своя предстоятел с лицемерна почит и да приеме поста си с престорено смирение. Всичко това той можеше да изпълни безупречно и с величаво достойнство.

През портала бавно влезе Херибърт, дребен, топчест, мил старец с не особено впечатляваща външност, който се тръскаше като чувал върху гърба на своята бяла ослица, изцапан, кален и уморен от продължителното пътуване. Лицето и стойката му носеха отпечатъка на понижението и оттеглянето, но въпреки това изглеждаше весел и доволен, като човек, смъкнал от плещите си тежък товар, изправен, за да си поеме дъх. Смирен по природа, Херибърт беше несъкрушим. Личният му писар и конярите му следваха на почетно разстояние, но плътно до него яздеше висок, сух и жилав бенедиктинец с обветрено лице и проницателни сини очи, който го гледаше, както си помисли Кадфел, с нещо като със сдържана обич. Нов брат в манастира може би.