Едит Парджетър - Вълче биле

След обсадата през лятото гарнизонът на крал Стивън вече владееше изцяло крепостта и стражата, макар и бдителна, бе спокойна и самоуверена. Когато се приближи, Кадфел слезе от мулето, поведе го нагоре по стръмното и скоро навлезе в сянката на вратата. Странникът го изчака невъзмутимо.

— Добро утро, отче! Какво ви води насам?

— Искам да поприказвам с Хю Берингар от Мейсбъри — отвърна Кадфел. — Съобщете му за брат Кадфел и смятам, че ще ми отдели малко от времето си.

— Нямате късмет, отче, поне засега. Хю Берингар не е тук и сигурно няма да се върне до здрач, тъй като замина да дири нещо надолу по реката заедно с Мадог Мъртвешката лодка.

Тази неочаквана вест окуражи Кадфел, за миг обезсърчен и смутен от вестта за отсъствието на Берингар. Можеше да измисли и нещо по-добро в края на краищата. Ако беше оставил шишето на брат Марк, той спокойно би могъл да направи второ посещение, след като първото не бе постигнало целта си. Единственият човек, на когото имаше пълно доверие тук, бе Берингар, но ето че сега изпадна в полоЖение, което трябваше да предвиди. Хю не беше губил време да праща хора по дирите на мощехранителницата на Едуин, бе тръгнал да я търси лично, вместо да разчита на подчинените си. В случай че сега седнеше да го чака, щеше сериозно да се забави, а не можеше да си го позволи. Брат Барнабас лежеше болен, Кадфел бе поел задължението да го лекува, тъй че колкото по-бързо стигнеше, толкова по-добре. Замисли се дали да довери своята скъпоценна улика на някой друг, или да я задържи, докато му се удаде случай да я връчи лично на Берингар. В края на краищата Едуин продължаваше да бъде някъде на свобода, тъй че за момента не можеше да го сполети нищо лошо.

— Ако сте тук по случая с отравянето — обади се стражникът услужливо, — можете да говорите със сержанта, който го замества. Чувам, че в манастира ставали разни неща. Ще си отдъхнете, когато хванат негодника и ви оставят на мира. Влизайте, отче, аз ще вържа мулето би и ще пратя да кажат за вас на Уилям Уордън.

Е, поне можеше да види този заместник и да оцени що за човек е. Кадфел мина през вратата и изчака в едно каменно преддверие. Мушна причината за своето посещение в торбата си, докато реши какво да прави. В това време сержантът се появи и още от пръв поглед стана ясно, че шишето нямаше да напусне скривалището си. Беше същият военен, който пристигна в къщата на Бонел веднага след известието на приора — брадат, як, с орлов нос, самоуверен и припрян, щом подушеше явна диря. Той също веднага разпозна Кадфел и големите му бели зъби блеснаха в презрителна усмивка сред рунтавата брада.

— Пак ли вие, отче? И пак с вода от десет кладенеца, за да докажете, че младият Гърни не бил виновен, когато на нас ни трябва само един свидетел, който е стоял наблизо и го е видял да извършва злодеянието! Дошли сте да ни хвърляте още прах в очите, докато виновникът се добере до Уелс, така ли?

— Дойдох да попитам — каза не съвсем искрено брат Кадфел — дали няма нещо ново във връзка с онова, което съобщих на Хю Берингар вчера.

— Нито има, нито ще има. Значи вие сте го пратили да гони вятъра по реката! Разбира се, трябваше да се сетя! Един нахален млад измамник ви разказва някаква измислица, вие се хващате и пускате фитила и на други хора. Пълни глупости! Да заделяме хора, за да гребат нагоре-надолу по Севърн в този студ и да търсят някаква кутийка там, където никога не е попадала! Май за доста неща имате да отговаряте, отче.

— Безспорно — съгласи се брат Кадфел миролюбиво. — Всички имаме, вие също. Но да полага усилия в името на истината и справедливостта, е задължение на Берингар, а също така Ваше и мое. Аз моето изпълнявам, доколкото мога, и гледам да не се хвърлям към най-очевидното и лесното и не си затварям очите за всичко останало само за да си спестя труда и да си гледам спокойствието. Е, май съм ви обезпокоил напразно. Все пак нека Хю Берингар научи, че съм идвал и съм питал за него.

При тези думи той погледна сержанта и дълбоко се усъмни, че съобщението му ще бъде предадено. Не, сериозна улика, която доказваше, че са на погрешен път, не можеше да се остави на този човек, който така вярваше в собствената си правота, че бе в състояние дори да изкриви обстоятелствата и фактите само за да прилягат към убеждението му. Нямаше как, шишето трябваше да продължи за Ридъкройсо и да изчака да му дойде времето, когато брат Барнабас щеше да оздравее и отново да се върне сред овцете си.

— Виждам, че сте добронамерен, отче — каза Уилям благосклонно, — но подобни въпроси са твърде далеч от светата обител. По-добре ги оставете на онези, които имат опит.