Едит Парджетър - Вълче биле

— Не на мен, защото аз не бих могъл да го освободя. Хю Берингар реши, че е по-добре да го прати да си ходи. И знайте, че каквото и да се случи, можете да разчитате на Берингар като на почтен и честен човек, който никога не търпи несправедливост. Ако ви се наложи да се срещнете с него, кажете му истината.

Белкот се усмихна уморено.

— Истината, но не цялата истина, дори и на него… въпреки че той действително се оказа великодушен към моето момче, съгласен съм. Но докато другият не е в безопасност също като Едуай, няма да обадя никому къде е. На вас обаче, отче…

— Не! — прекъсна го бързо Кадфел. — Не искам да знам, въпреки че се надявам скоро да няма вече причина да се крие. Но това време не е дошло. Всичко наред ли е със семейството ви? Как е Едуай?

— Нищо му няма. Май дори се перчи със синините си. Всичко той бил измислил. Сега поне за известно време се е укротил. Никога не съм го виждал толкова послушен, а това хич не е лошо. Работи с повече старание. Не че сме претоварени с работа пред празниците, но нали Едуин го няма, а и Майриг замина да кара Коледа с роднините си, та ми се струпа достатъчно и за моя хубостник.

— Значи Майриг отиде при семейството си, така ли?

— Винаги си ходи за Коледа и Великден. Има братовчед и някакъв чичо нагоре към границата. Ще се върне преди Нова година. Такъв си е Майриг, много държи на роднините си.

Да, така беше казал, когато Кадфел се видя с него. „Моят род е родът на майка ми. Аз си вървя с нашите. Баща ми не е уелсец.“ Естествено, че ще иска си иде за празниците.

— Мир на всички ви за Рождество Христово! — каза Кадфел обнадежден, откакто намерената улика лежеше на една полица в неговата сушилня.

— Амин! Аз и моето семейство сърдечно ви благодарим за неоценимата помощ и ако някога имате нужда от нашата, заповядайте!

Мартин Белкот се върна в своята работилница, изпълнил дълга си, а брат Кадфел и брат Марк, с бремето на своя все още неизпълнен дълг, отидоха на вечеря.

— Ще тръгна рано за града — прошепна настойчиво брат Марк в ухото на Кадфел, както седяха в един ъгъл на сборната зала, където след вечеря брат Франсис четеше с фъфлене някакви латински текстове. — Ще отсъствам от утренната. Най-много да си спечеля едно покаяние!

— Не! — прошепна твърдо брат Кадфел в отговор. — Ще изчакаш да мине обед и тогава вече ще си свободен да вършиш собствените си задължения, тъй като за теб това ще бъде едно напълно законно дело, при това най-доброто, с което можеш да се заловиш. Няма да ти позволя да нарушаваш установения ред.

— Което вие самият, разбира се, не бихте се поколебали да направите! — изсумтя Марк, а срамежливото му лице светна в широка усмивка, която спокойно би могла да бъде на Едуин или Едуай.

— Само когато въпросът е на живот и смърт. И си признавам вината! А ти не си аз и не бива да повтаряш греховете ми. Няма никакво значение, дали ще бъде преди, или след обед — добави той успокоително. — Ще питаш за Хю Берингар и за никой друг, предупреждавам те, единствено в него съм сигурен. Извикай го и го заведи на мястото, където си намерил шишето. След което, струва ми се, семейството на Едуин много скоро отново ще си го посрещне у дома.

Планът им се оказа неизпълним. Сборът на следното утро осуети намеренията им и промени всичко.

Преди разискванията по второстепенни въпроси брат Ричард, заместник-приорът, стана, за да съобщи, че по спешност умолява за вниманието на приора.

— При брата иконом е дошъл човек от нашите кошари край Ридъкройсо до Озуъстри. Инокът Барнабас се разболял, гърдите му били зле и имал треска, а брат Саймън останал съвсем сам да се грижи за цялото стадо. Освен това съвсем не бил сигурен, че е достатъчно вещ, за да цери подобаващо болния брат, и моли, ако е възможно, някой с повече знания да отиде и да му помага за известно време.

— Винаги съм смятал — каза приор Робърт навъсено, — че там трябва да имаме повече от двама души. Гледаме двеста овце по онези хълмове, а мястото е отдалечено. Но как брат Саймън е успял да прати вест, след като е единственият на крака там?

— Възползвал се е, че в имението Молили сме изпратили наш управител. Изглежда, то е само на няколко мили от Ридъкройсо. Брат Саймън яздил дотам и помолил да ни известят, след което един коняр веднага потеглил с поръчението. Би било добре да не губим време и ако можем, да изпратим лечител още днес.

Споменаването на Молили накара приора да наостри уши. То стана повод и Кадфел да се впусне в разсъждения, тъй като имението беше пряко свързано с грижите му в момента. Значи Молили беше само на няколко мили от манастирските кошари при Озуъстри! Никога досега не се беше замислял, че точното му разположение би могло да бъде от значение, и сега това внезапно просветление повдигна цял куп странични въпроси.