Едит Парджетър - Вълче биле

— Аз съм един стар глупак — избухна Кадфел, надмогвайки унинието си — и пропуснах великолепна възможност някой да свърши работата ми там, където самият аз сега не мога да отида. Но вината не е твоя, съжалявам, че си го изкарах на теб.

— Ако е нещо, което искате да се свърши извън стените — каза Марк предпазливо, — защо днес да съм по-малко полезен, отколкото бях вчера?

— Прав си, но и бездруго веднъж вече те замесих. А ако имах достатъчно разум, можех да си послужа с ръцете на закона, което щеше да бъде много по-добре. Въпреки че изобщо не става дума за нещо опасно или осъдително — поясни той, сякаш сам себе си убеждаваше. — Трябва да се потърси една стъкленица…

— Миналия път — каза Марк замислено — търсехме нещо, за което се надявахме, че няма да се окаже стъкло. Жалко, че не го намерихме.

— Така си е. Този път обаче трябва да е именно стъкло, ако идването на Берингар вместо на Прескот наистина е някакво предзнаменование. Аз ще ти кажа къде да търсиш — и той обясни за прозореца на южната страна, отворен в онзи мразовит ясен ден.

— Тръгвам — каза брат Марк. — А вие можете да подремнете след обяда със спокойна съвест. Моите очи са по-млади…

— Внимавай, вземи кърпа и ако намериш стъклото, увий го внимателно и не го пипай излишно. Искам да видя как маслото се е стекло и засъхнало по стените.

Брат Марк се върна на стъмване. Оставаше половин час до вечерня, но от това време нататък диренето на нещо дребно по тесен, обрасъл с трева склон беше излишно и безнадеждно. Зимните дни почват късно и свършват рано, също както скъсяващата се пътека на живота след шестото десетилетие.

Кадфел послуша брат Марк и прекара следобеда в дрямка. Не можеше да отиде никъде, нямаше работа тук, нямаше никакво задължение, което да изисква усилията му. В един миг внезапно се сепна, събуди се и видя надвесената отгоре му мършава, но стройна суха фигура на брат Марк, които го гледаше с блага усмивка на своето свещеническо лице без възраст. Кадфел бе забелязал това негово излъчване още от времето, когато уплашеното и изпълнено с неприязън момче за пръв път се озова между манастирските стени. Тихият многозначителен и весел глас изтърколи времето обратно: пак беше на осемнайсет години, при това току-що навършени.

— Събудете се! Имам нещо за вас.

Все едно дете казваше на баща си: „Виж, сам го направих за теб!“ Той нежно положи в скута на Кадфел грижливо сгъната бяла кърпа. После предпазливо я разтвори и откри съдържанието й с жест на такъв свенлив триумф, че сходството с гордото дете стана пълно. Показа се малко шише с изкривено гърло от зеленикаво стъкло, оцветено от едната страна някак по-различно чак до дъното, където зеленото се примесваше с жълтеникавокафявото на утайката, която все още лениво помръдваше вътре.

— Запали тази лампа! — нареди Кадфел и хвана кърпата с две ръце, за да поднесе наградата към очите си.

Брат Марк усърдно зачатка с кремъка и огнивото и изкара искра за фитила на малкия газен светилник в глинена чинийка, но сблъсъкът между светлината и мрака не подобри особено видимостта. Стъкленицата бе запушена с малък дървен чеп, увит в усукано вълнено парцалче. Кадфел нетърпеливо помириса плата точно където беше оцветен в кафяво. Мирисът беше слаб, но ясен, носът му го долови безпогрешно. Студът го бе притъпил, но и съхранил. От външната страна на стъкленицата чак до долу личеше отдавна засъхнала дълга тънка диря от масло.

— Това ли очаквахте? — възбудено се въртеше около него брат Марк.

— Да, момко! Това малко стъкло е съдържало смърт, а виж, може да се скрие в мъжка длан. Така ли лежеше, когато го намери? На тази страна, където се е събрала утайка и е засъхнала по цялата й дължина? Отвътре и отвън… Някой е запушил и е изхвърлил бързо шишето, за да не го видят, и тази дълга бразда от прокапало масло означава може би, че и на дрехите му има петно. Седни сега тук и ми разкажи къде и как го намери, защото от това зависи много. Ще можеш ли отново да познаеш със сигурност мястото?

— Да, защото оставих знак — заруменял от удоволствие, че е изпълнил така добре заръката на Кадфел, брат Марк седна и нетърпеливо се наклони към него. — Къщите там нали са оградени с тясна ивица градини, която слиза почти до водата, а по самия ръб на минава тясна пътечка? Не би било трудно за мъж, който бърза, та дори за жена, да хвърли от къщата нещо леко и то да падне до самия ръб на водата, а и по-надалеч. Затова първо минах по пътеката и огледах страната откъм кухненския прозорец, който е бил отворен оня ден, както вие казахте. Само че не го намерих там.