Едит Парджетър - Вълче биле

— Ако не беше официално обвинен от манастира, и то в присъствието на приора — отговори Кадфел искрено, — щяха да ти съдерат кожата, задето си ги разигравал и си ги правил на глупаци. Не твърдя, че това не е и желанието на самия приор Робърт, но достойнството не му позволява, а и светската Власт забранява войници да те налагат от негово име… Въпреки че според мен — каза той съчувствено, забелязвайки синините, които започваха да личат по челюстта и скулите на Едуай — вече са си изкарали донякъде яда на теб.

Момчето сви рамене презрително:

— Не се оплаквам. И за тях не мина съвсем безнаказано. Само да бяхте видели как бухна един сержант в тресавището… А да го бяхте чули, след като се измъкна! Весело беше, а и помогнах на Едуин да избяга. Такава хала не бях яздил досега! Но оттук насетне какво ще стане? Не могат да обвинят мен за убийството, не могат да ме обвинят, че съм откраднал Руфъс, нито дори расото, защото тази сутрин не съм припарвал до обора. Има много свидетели, които да докажат къде съм бил: около работилницата и на двора.

— Всъщност не си нарушил никакъв закон — съгласи се Кадфел, — но ти накара правосъдието да изглежда твърде глупаво и това няма да се хареса на властниците. Може известно време да те подържат затворен в крепостта за съучастие с преследван злосторник. Могат дори да те заплашат с нещо, надявайки се, че тогава Едуин ще се върне, за да те отърве.

Едуай поклати енергично глава.

— Глупости, той знае, че не могат да ми припишат никакво престъпление. А аз понасям заплахите по-добре от него. Той често губи самообладание. Малко се пооправи напоследък, но си е все още много избухлив.

Дали наистина гледаше толкова безгрижно на онова, което му предстоеше, или само си даваше вид? Кадфел не беше сигурен, но несъмнено по-големият от двамата младежи бе превърнал старшинството си от четири месеца в сериозно преимущество, може би защото се чувстваше отговорен за своя неправдоподобен вуйчо още от люлката.

— Аз мога да си държа устата затворена и да чакам — заяви спокойно Едуай.

— Е, след като приор Робърт така настоятелно изиска утре сутринта наместникът да дойде лично, за да те отведе — въздъхна Кадфел, — на всяка цена ще присъствам и поне ще се опитам да направя нещо за теб. Приорът ме натовари с духобно поръчение и аз точно ще се придържам към него. А сега най-добре е да си починеш. Тук съм, защото от мен се очаква да те призова към праведност, но, честно казано, моето момче, не намирам твоят живот да се нуждае от поправяне повече от моя и мисля, че би било твърде самонадеяно от моя страна да се меся. Но ако се присъединиш към мен в нощните молитви, Господ може и да ни чуе.

— На драго сърце — каза Едуай весело и се хвърли на колене като жизнерадостно дете, с почтително събрани ръце и затворени очи. В средата на молитвата преди сън устните му трепнаха в мимолетна усмивка: може би си спомняше неблагочестивите ругатни на сержанта, докато се измъкваше подгизнал от тресавището.

Кадфел стана доста преди утренната, за да е на крак, ако дойдат за затворника рано сутринта. Приор Робърт бе крайно разгневен заради комедията от предната вечер, но пък тя му даваше пълно основание да изисква наместникът незабавно да го освободи от един злосторник, който, както се оказа, изобщо не бе негова грижа. Това не беше момчето, задигнало бенедиктинско расо и поверения на манастира кон, а просто един пакостник, предизвикал смехотворно объркване сред неколцина лековерни пазители на реда. Можеха да си го вземат, но приорът смяташе, че достойнството му изисква — вече се изживяваше като игумен — някои от командирите, самият наместник или поне негов помощник да дойде лично, да се извини за причиненото на манастира неудобство и тогава да отведе размирника. Робърт искаше да се заяви публично, че оттук нататък светата обител се освобождава изцяло от отговорност и тя се поема от светските власти.

Въоръжените мъже пристигнаха към осем и половина, точно преди втората литургия, на която отиваше отец Кадфел, плътно следван от брат Марк. Бяха четирима тежковъоръжени конници начело с напет мургав слаб благородник на висок, кокалест и своенравен кон на петна, като цветовете му преливаха от бежово почти до черно. Марк чу как брат Кадфел въздъхна с облекчение, когато го видя, и самият той усети как при това предзнаменование в сърцето му трепна надежда.

— Наместникът вероятно е заминал на юг да празнува с краля — каза Кадфел с безкрайно задоволство. — Най-накрая Господ обърна взора си към нас. Това не е Гилбърт Прескот, а неговият заместник Хю Берингар от Мейсбъри.