Едит Парджетър - Вълче биле

— И така — каза Берингар весело петнайсетина минути по-късно, — успокоих приора, обещах му да го отърва от този опасен убиец, отпратих го на литургия и сбор поуспокоен и ви отървах от задължението да присъствате на него с обяснението, че трябва да отговорите на някои въпроси — той затвори вратата на стаята, след като отпрати войниците си да чакат отвън заповедите му, после дойде и седна на масата срещу Кадфел. — И това е самата истина, само че едва ли се досеща точно какви ще бъдат въпросите. Тъй че, преди да отидем и да измъкнем онзи малък рак от черупката му, разкажете ми всичко, което знаете за тази странна история. Убеден съм, че знаете повече от другите, колкото и самоуверено да излага случая моят сержант. Не е възможно да се случи нещо толкова различно от обичайното еднообразие на монашеския живот, а вие да не сте научили и да не се намирате в центъра на събитията. Разкажете ми!

Сега, когато Берингар представляваше властта, докато Прескот чинно седеше на празничната трапеза на своя повелител, Кадфел не виждаше основание за сдържаност, поне що се отнасяше до неговата собствена роля. И разказа всичко или почти всичко.

— Значи той дойде при вас и вие го скрихте? — повтори учудено Берингар.

— Да, и бих го направил отново при същите обстоятелства.

— Кадфел, знаете по-добре и от мен какво ужасно обвинение тегне върху това момче. Кой друг би имал някаква облага? И все пак аз ви познавам и съм убеден, че щом се съмнявате в нещо, не може и аз да не изпитам съмнения.

— Аз нямам съмнения — рече Кадфел твърдо. — Момчето е невинно, дори мисъл за убийство не го е спохождала. И за нищо на света не би се сетило да използва отрова. Когато дойдоха при мен, изпитах и двамата. Никой от тях не знаеше как е умрял човекът, и веднага ми повярваха, когато казах, че е бил намушкан. Дадох на момчето да помирише отровата, то дори не трепна. Смътно си спомняше, че мирисът му бил познат от лечебницата, където присъствал, докато разтривали рамото на брат Рийс.

— Вярвам ви — каза Берингар, — това безспорно е ценно сведение, което обаче не може да се смята за доказателство. Ами ако и двамата подценяваме лукавството на тези младежи просто защото са млади?

— Така е — съгласи се Кадфел с уморена усмивка, — вие самият не сте възрастен, а доколкото ми е известно, пределите на притворството ви още не са установени. Но, повярвайте ми, тези момчета са от друго тесто. Освен това ги познавам сравнително добре. Имам дълг и го изпълнявам според собствените си разбирания. Вие си имате свои задължениния, които трябва да изпълнявате съобразно със собствения ви пост и ранг. Не оспорвам това. Но в този момент, уважаеми Хю, не знам и няма как да се досетя къде се крие Едуин Гърни, иначе щях да го подканя да се предаде и да разчита на почтеността ви. Няма нужда да ви казвам, че верният негов племенник, който е отнесъл пердах заради него, със сигурност знае къде е Едуин или поне накъде се е отправил. Можете да го попитате, но той, разбира се, няма да каже нищо. Нито при вашия стил на разпит, нито при този на Прескот…

Както барабанеше с пръсти по масата, Хю за момент се замисли.

— Отче Кадфел, трябва да ви уведомя, че издирването на момчето ще продължи с пълна сила, тъй че внимавайте къде ходите.

— Това е честна сделка — каза Кадфел просто. — И по-рано сме били съперници по хитрост и сме завършвали като съюзници. Колкото до това, къде ходя, ще би се стори чудовищно отегчително. Приор Робърт не ви ли каза? Мога да се движа само в пределите на манастира, не ми е позволено да го напускам.

Пъргавите черни вежди на Хю хвръкнаха нагоре чак до косата му.

— Боже милостиви, заради какво прегрешение? — той завъртя очи. — Какво сте забъркали, та сте си заслужили такава възбрана?

— Прекарах твърде много време в разговор с вдовицата и едно наострено ухо схванало, че се познаваме много добре още от младини — не бе сметнал за нужно да съобщава това на Хю, но пък и нямаше основания да го крие от него. — Веднъж ме попитахте как така не съм се оженил, и аз би отговорих, че навремето съм имал подобно намерение, преди да потегля за Светите земи.

— Спомням си! Дори й споменахте името. Казахте, че сега сигурно има внуци и правнуци… Наистина ли, Кадфел? Нима тази дама е вашата Рихилдис?

— Тази дама. — изрече Кадфел, като наблягаше на всяка дума, — наистина е Рихилдис, но не е моя. Преди двамата й съпрузи за известно време имах претенции към нея, нищо повече.

— Трябва да я видя! Чаровницата, привлякла погледа ви, сигурно заслужава внимание. Ако беше някой друг, щях да кажа, че този факт значително отслабва аргументите в защита на нейния син, но понеже ви познавам, съм наясно, че който и да е буен хлапак на тази възраст, изпаднал в беда, би могъл да ви води за носа. Ще се срещна с нея, тя може да има нужда от съвет или от помощ. Очевидно тази история не е много чиста в правно отношение и докато нещата се изяснят, ще мине време.