Едит Парджетър - Вълче биле

— Нима?

— Да, а по-нататък. Сега по края на яза има лед, но течението от воденичния улей поддържа средата незамръзнала. Намерих го, когато се връщах обратно, след като бях претърсил навсякъде по тревата и храсталаците наоколо и реших да погледна от другата страна на пътеката, откъм водата. Беше там, полегнало настрана и наполовина сковано от леда. Забих една пръчка от леска в земята точно срещу мястото, а и дупката в леда, от която го измъкнах, също е белег, стига да няма лапавица сутринта. Мисля, че шишето е било хвърлено отвъд леда, ако тогава изобщо е имало лед, но не достатъчно навътре, че да бъде поето от течението, и понеже тапата си е била на мястото, не е потънало, а се е върнало до брега, където го е сковал следващият мраз. Само че, отче Кадфел, не е възможно да е било хвърлено от кухненския прозорец — мястото, където лежеше, бе много по-нататък по пътеката.

— Сигурен ли си? Откъде тогава? Разстоянието ли ти се вижда голямо?

— Не, странното е в посоката. Твърде далеч вдясно, а по средата има храсталак. Разположението не съответства. Ако някой хвърли шишето от кухненския прозорец, то няма да падне там, където го намерих, просто не е възможно. Но виж, прозорецът на другата стая би бил съвсем подходящ. Отче, можете ли да си спомните дали той също не е бил с отворени капаци? Онзи в стаята, където са се хранили?

Кадфел мислено се върна към сцената в къщата, когато Рихилдис го посрещна отчаяна и го преведе до спалнята покрай разбутаната маса, на която стояха три чинии.

— Точно така беше! Капаците бяха отворени, защото през прозореца грееше обедното слънце.

От тази вътрешна стая Едуин се бе втурнал навън, обзет от обида и негодувание, бе минал през кухнята, където се смяташе, че е избършил престъплението си, след което се е отървал от уликите. Но нито за момент не бе оставал сам в нея и само по време на стремителното си бягство бе изчезнал от погледа на цялото домакинство.

— Разбираш ли какво означава това, Марк? От думите ти излиза, че тази стъкленица или е била хвърлена от прозореца на вътрешната стая, или че някой е изскочил на пътеката и я е хвърлил във вира. А Едуин не е можел да стори нито едното, нито другото. Възможно е, както те предполагат, да се е спрял за момент в кухнята, но със сигурност не е минал по пътеката край яза, преди да се отправи към моста, иначе Елфрик щеше да го подмине. Така е, щял е да го изпревари и да го пресрещне при портите! Нито пък е имал възможност по някое време след това да се отърве от стъкленицата. Скрил се е, изпълнен с негодувание и обида, докато го е намерил Едуай, след това двамата продължили да се крият и накрая решили да дойдат при мен. Това мъничко нещо, Марк, е доказателство, че Едуин е толкова виновен, колкото и някой от нас двамата.

— Само че не посочва кой е виновникът — възрази умърлушен Марк.

— Така е. Но ако шишето наистина е било хвърлено през прозореца на тази вътрешна стая, това е станало доста след смъртта, защото там едва ли някой е останал сам дори и за малко, преди сержантът да дойде и да си отиде. А ако виновникът е носил стъклото през цялото време със себе си, така както е зле запушено в момента, тогава маслото вече го е белязало. Може да се опита да изтрие петното, но няма да му е лесно. А кой може да си позволи да изхвърли роба или расо? Не, белезите само чакат да бъдат открити.

— Ами ако извършителят е външен човек, не от къщата, и след злодеянието просто е хвърлил стъкленицата от пътеката? Вие вече се замислихте веднъж за магера и за слугите.

— Не твърдя, че е изключено. Но доколко е вероятно? От пътеката човек може да метне шишето така, че да падне в средата на яза, в дълбокото. Дори и да не потъне — а в този случай той би имал достатъчно време да се погрижи за това! — шишето би било отнесено обратно в потока и оттам — в реката. Но както виждаш, то е паднало по-напред, затаило се е там и ни е чакало да го открием.

— Сега какво трябва да правим? — попита брат Марк, вече станал на крака и готов за действие.

— Да тръгваме за вечернята, синко, иначе ще закъснеем. А утре трябва да отидеш с тази улика при Хю Берингар в Шрусбъри.

Мирянското присъствие на вечернята беше оскъдно и все пак налице. Тази вечер Мартин Белкот бе пристигнал от града да благодари сърдечно първо на Бога и после на Кадфел за това, че синът му се бе завърнал здрав и читав. След като службата приключи, той изчака братята да излязат от църквата и тръгна да посрещне Кадфел при южната врата.

— Отче, на вас дължим това, че момчето отново си е у дома, макар и поопердашено, а не се въргаля в някое подземие в крепостта заради усилията си.