Едит Парджетър - Вълче биле

— Твоят роден край, братко! Да нося ли поздрав от теб на границата? Имаш там три поколения роднини. Сигурно някои от тях са живи и до днес.

— И още как! — брат Рийс оголи беззъби венци в замечтана усмивка… — Ако ти се случи да се срещнеш с моя братовчед Кънфрит ап (Син на — бел. прев.) Рийс или с неговия брат Оуайн, предай им благословията ми. О, много роднини имам аз по тези земи. Питай за моята племенница Ангарад, момичето на сестра ми Мараред, най-малката ми сестра, дето се омъжи за Айфор ап Морган. Май че Айфор се спомина преди Време, ала ако излезе, че е жив, кажи му, че го помня, и му предай много здраве. Момичето трябва да дойде да ме види, нали нейният изгорник сега работи в града. Помня я като съвсем мъничка, като маргаритка беше — толкова висока и също толкова хубава.

— Ангарад ли беше момичето, дето отиде да слугува в къщата на Бонел от Молили? — предпазливо попита Кадфел.

— Да, и жалко! Но те са там от много години, тия саксонци. С времето почваш да свикваш с чуждите имена. Обаче по-нататък не можаха да стигнат. Молили е само един трън, забит в плътта на Кънлейт. Забит надълбоко… но почти отчупен… И това може да стане някой ден! И бездруго едва опира до саксонските земи.

— Наистина ли? — попита Кадфел. — Значи всъщност, въпреки че вече три поколения има собственик англичанин, имението Молили си е уелска земя?

— Уелско е колкото Сноудън (Най-високият връх (1085 т) в Камбрийските планини, Северен Уелс — бел. прев.) — каза брат Рийс, запален от искриците на стария родолюбив пламък. И всички съседи са уелсци, както и повечето от арендаторите. Родното ми място е малко по на запад, близо до църквата на Лансилин, в сърцето на Кънлейт. Уелска земя, откак свят светува!

Уелска земя! Това не би могло да се промени само защото някой си Бонел по бремето на Уилям Руфъс (Уилям II (1056–1100) — крал на Англия от 1087 до 1100 г., син на Вилхелм Завоевателя — бел. прев.) се е намъкнал там, присвоил е няколко акра и оттогава е успял да запази заграбеното под покровителството на графа на Честър. Защо изобщо не ми хрумна, питаше се Кадфел, да попитам по-рано къде се намира това имение?

— И Кънлейт има правомерно назначени уелски съдии, нали? И прилагат закона на Хайуел Да, а не на Нормандска Англия…

— Точно така! Законен областен съд, какъвто има в Уелс! Навремето родът Бонел водеше разни дела за границите на земите си ту според уелския, ту според английския закон, както им отърваше. Но хората си харесват уелския закон и свидетелските показания на съседите: за тях това е правилният начин да се разреши един спор. Така е праведно! — отсече брат Рийс, поклати побелялата си глава и вдигна поглед към Кадфел. — Какво си се загрижил толкова за закона, братко? Да не смяташ и ти да водиш дело? — тази мисъл го накара да се изкикоти и той за пореден път оголи влажните си беззъби розови венци.

— Аз не — отбърна Кадфел и стана, — но си мисля, че един човек, когото познавам, може и да има подобно намерение.

Излезе навън умислен и се озова в просторния двор, където ниското зимно слънце блесна в очите му и го ослепи за втори път. Колкото и да бе невероятно, в тази моментна слепота най-сетне съвсем ясно видя пътя, който трябваше да следва.

Искаше му се да свърне от „Уайл“, за да си поприказва с Мартин Белкот и да се убеди лично, че семейството не е под наблюдение, чо не го направи, било защото имаше на ум по-спешна задача, било защото не искаше да привлича вниманието към този дом. Хю Берингар бе човек независим и със силно чувство за справедливост, но хората от наместничеството на Шропшир бяха нещо съвсем друго и виждаха своя началник по-скоро в лицето на Гилбърт Прескот. В това нямаше нищо чудно, тъй като Прескот беше официалният представител на крал Стивън тук. Чувството за справедливост на Прескот бе по-безкомпромисно, по-късогледо и устремено към бърз и порядъчен завършек. Прескот може да бе заминал за Уестминстър, а Берингар на думи може и да го заместваше напълно, ала сержантите и войниците продължаваха да действат по познатия начин, втурвайки се да преследват само най-явната плячка. И в случай че работилницата на Белкот беше под наблюдение, не биваше Кадфел да привлича вниманието към нея. Ако пък опасенията му бяха неоснователни, толкова по-добре, значи думата на Хю бе натежала.

Тъй че Кадфел продължи кротко нагоре, отмина двора на Белкот, без да поглежда към него, и прекоси града. Пътят му на североизток минаваше през моста, обърнат към Уелс, но той отмина и него и изкачи хълма към Хай Крос. От това място улицата леко се спускаше, после отново преминаваше в баир нагоре и стигаше до вратата на крепостта.