Джеймс Патерсън: Мери, Мери

Имах чувството, че играя някоя малка роля в един от филмите ти, но повярвай ми, възнамерявам да ти открадна тази сцена.

Знаех, че много скоро ще се наложи да извърша нещо доста драматично. Той щеше да започне да се пита защо още стоя там. Не знам дали щеше да ми стигне смелост да го направя, ако той ме бе погледнал. Но тогава той наистина го стори — всичко се случи просто така.

Заврях дулото на пистолета в лицето му и дръпнах спусъка. Такова незначително действие, почти рефлекс. Секунда по-късно той беше мъртъв, нямаше го. Сега можех да правя каквото си искам.

И така, заобиколих колата, настаних се на седалката до шофьора и зачаках. Хубава, много хубава кола. Толкова луксозна и удобна, с кожена тапицерия, приглушена светлина, бар и малък хладилник, пълен с любимите неща. Шоколадови блокчета, Антония? Срамота, срамота.

Както и да е, жалко, че ти излезе от къщата толкова скоро. Харесваше ми да седя в лимузината ти. Тишината, разкоша. През онези няколко минути разбрах защо искаш да бъдеш това, което си. Или по-точно, което беше.

Сърцето ми започва да бие учестено, докато пиша това, припомняйки си онзи миг.

Постоя около секунда пред колата, преди сама да си отвориш вратата. Обикновени дрехи, без грим, но въпреки това ослепителна. Не можеше да ме видиш, нито мен, нито шофьора, през затъмнените стъкла. Но аз те виждах. Така беше през цялата седмица, Антония. Аз бях там, а ти дори не ме забеляза.

Какъв невероятен миг бе това за мен! Аз — вътре в колата, ти — отвън, облечена в сако от туид, приличаща на ирландка, толкова земна и толкова истинска.

Щом влезе, заключих вратите и спуснах преградата. Като ме видя, върху лицето ти се изписа учудване. Бях виждал това изражение и преди — във филмите ти, когато се преструваше на уплашена.

Не разбра обаче, че аз бях не по-малко изплашен от теб. Цялото ми тяло се тресеше. Зъбите ми тракаха. Затова те застрелях, преди някой от нас да успее да каже нещо.

Моментът отлетя прекалено бързо, но аз го предвиждах. Затова беше ножът. Надявам се само да не те намерят децата ти. Не бих искал да те видят такава. Те трябваше да знаят само, че мама си е отишла и никога няма да се върне.

Бедните деца — Анди, Тия, Петра, Елизабет.

Само за тях ми е жал. Горките, горките дечица, останали без своята мамичка. Може ли да има нещо по-тъжно?

Знам нещо — но това е моята тайна и никой никога не ще я узнае.

Алармата се включи в пет и половина, но Мери Смит вече беше будна. С широко отворени очи и толкова много неща в главата, като например задачата да направи костюм на бодливо прасе за училищното тържество на дъщеря си Ашли. Какво би могла да използва за бодлите?

Снощи си бе легнала доста късно, ала, изглежда, никога не успяваше да спре хода на мислите си — нейния „списък със задачи“.

Трябваше да купи фъстъчено масло, „Кид’с Крест“, сироп за кашлица и една от онези малки лампи за банята. Брендан имаше тренировка по футбол в три, която започваше по същото време, по което се провеждаха уроците по танци на Ашли. Както и да пресмяташе, все се получаваше едно и също. Нищо чудно през нощта хремата на Адам да се бе усилила, а тя не можеше да си позволи да отсъства още един ден по болест. Последното й напомни, че ще трябва да поеме някоя допълнителна смяна в работата си.

И това бе спокойната част от деня. Не след дълго вече бе край котлона — раздаваше заповеди и изпълняваше останалата част от сутрешните си задължения.

— Брендан, моля те, помогни на сестра си да си завърже обувките. Брендан, на теб говоря.

— Мамо, чорапите ми са някак странни.

— Обърни ги обратно.

— Може ли да взема Клио с мен в училище? Моля те, мамо, моля те.

— Да, но ще трябва да я извадиш от сушилнята. Брендан, какво те помолих да направиш?

Мери ловко сипваше в чиниите порция пухкави бъркани яйца, когато тостерът изхвърли четири препечени филийки.

— Закуската!

Докато двете по-големи деца работеха с вилиците, тя отнесе Адам в стаята му и го премени в червен гащеризон и моряшка ризка. Говореше му нежно, докато го връщаше обратно, нагласяйки го във високото му столче.

— Кой е най-красивият моряк в града? Кой е моят малък мъж? — попита тя и пъхна лигавника под брадичката му.

— Аз съм твоят малък мъж — обади се Брендан с усмивка. — Аз съм, мамо!

— Ти си моят голям малък мъж — усмихна му се в отговор Мери и го пощипна леко под брадичката. Стисна го за раменете. — И с всеки изминал ден ставаш все по-голям.