Джеймс Патерсън: Мери, Мери

— Извинете ме. Съжалявам — рече той, преминавайки покрай нея, всъщност направо през голите й мършави крака, които не бяха особено впечатляващи за една толкова важна холивудска персона.

— Исусе Христе, внимавайте! — оплака се тя с отвратителния си високомерен тон, което бе типично за нея.

— Едва ли си очаквала, че тъкмо той ще седне до теб. Не и Исус — саркастично подхвърли Разказвача, питайки се дали Патриша бе схванала малката му шега. Вероятно не. Актьорите не се славят с особена проницателност.

Стреля два пъти в нея — веднъж в сърцето и веднъж право между смаяните й изцъклени очи. Нямаше такова нещо като напълно мъртъв, когато това касаеше един съвсем изперкал психо. Патриша навярно ще те навестява от гроба си през някоя малка врата в отвъдното, също като в края на „Кери“ в оригиналната история на Стивън Кинг, преди да бъде филмирана.

След това осъществи идеалното бягство.

Като във филмите, нали така?

Историята беше започнала.

До: agriner@latimes.com

От: Мери Смит

Арнолд Гринър затвори малките си късогледи очи, притисна длани върху плешивия си череп и яростно го затърка. О, Господи, спаси ме, дано не е още един! — отчаяно си помисли той. — Животът е твърде кратък за тази мръсотия. Не мога повече. Наистина не мога да понеса тази история с Мери Смит.

Нюзрумът на „Лос Анджелис Таймс“ жужеше както всяка друга сутрин: звъняха телефони; хора влизаха и излизаха като бегачи на къси разстояния; някой наблизо произнасяше надута тирада за поредното падане на телевизионния рейтинг — сякаш някой в наши дни го беше грижа за телевизионните рейтинги.

Как бе възможно Гринър да се чувства толкова уязвим, зад собственото си бюро в собствената си офис кабина? Обаче точно така се чувстваше.

Таблетките „Занакс“, които поглъщаше с шепи, след като пристигна първият имейл от Мери Смит, не можеха да притъпят паниката, пронизваща гръбнака му като острието на игла.

Паника — но също и патологично любопитство.

Може и да беше „само“ развлекателен колумнист, но Арнолд Гринър умееше да надушва горещите истории. Оглушителната бомба щеше да гърми със седмици от първите страници на всички издания: Някой богат и известен е бил убит в Ел Ей. Дори нямаше нужда да чете имейла, за да разбере. „Мери Смит“ вече бе доказала, че е една много болна госпожа, която държеше на думата си.

Въпросите, които не му даваха мира, бяха: кой бе убит този път и защо, по дяволите, той, Гринър, се намираше в средата на цялата тази ужасна каша?

Защо точно аз? Трябва да има някаква основателна причина и ако я знаех, сигурно щях да съм се побъркал от страх, нали?

Докато набираше с трепереща ръка 911, с другата кликна върху съобщението от Мери Смит. Моля те, Господи, нека не е някой, когото познавам. Дано не е някой, когото харесвам.

Започна да чете, напук на цялото си същество, което крещеше да не го прави. Наистина не можеше да се овладее. О, боже! Антония Шифман! О, горката Антония. О, не, защо точно тя? Антония беше добър човек, а на света нямаше много такива.

До: Антония Шифман

Предполагам, че би могла да наречеш това неприятелски имейл, макар че някога бях твой почитател.

Както и да е, четири и половина сутринта е твърде рано за една блестяща трикратна носителка на „Оскар“ и майка на четири деца да напуска къщата си, не мислиш ли? Предполагам, че това е цената, която се налага да платим, за да бъдем това, което сме. Или поне една от многото.

Бях там тази сутрин, за да ти покажа другата страна на славата и богатството в Бевърли Хилс.

Беше тъмно като в рог, когато шофьорът пристигна да те откара на „снимки“. Това е жертва, която правиш и която феновете ти не оценяват.

Минах през входната врата зад колата и те последвах пеша до алеята за автомобили.

Внезапно осъзнах, че ако искам да се добера до теб, шофьорът ти също ще трябва да умре, но при все това не изпитах удоволствие от убийството му. Бях прекалено нервен, треперех като фиданка в буря.

Пистолетът се тресеше в ръката ми, когато почуках по стъклото на прозореца му. Държах ръката си, скрита зад гърба, и му казах, че ще дойдеш след няколко минути.

Няма проблеми, отвърна той. И знаеш ли какво? Почти не ме погледна. А и защо да го прави? Ти си звездата на звездите, печелиш по петнайсет милиона на филм, както прочетох някъде. За него аз бях просто един прислужник.