— Студено е, войводо.
— Ще ми помагаш да вървя! Вземи ми вулията.
— Като пийнеш от Кралимарковата стъпка, войводо …
— Ще пия.
— … не е далече.
— Знам. Все по билото. Ами… не е ли много тъмно?
— Тъмно е, ама виж отсреща зазорки. Зазорки. Изгревът. Ален като прясна кръв …
— Книгата къде е? — изведнъж попита войводата.
— Каква книга?
— Чакай, чакай … Знам къде е.
Не каза ни дума повече. Издайникът нищо не бива да научава за книгата. Нищо не бива да знае и за неговата невенчана невяста.
И като огледа празната каменна колиба, войводата с две ръце се улови за главата.
… боже, боже ако виждаш и чуваш, ако си всемогъщ и вездесъщ… богохулствувам, боже, ти си всемогъщ и вездесъщ… ти всичко виждаш и чуваш. Гледай сега, боже, какво ще донесе тоя изгрев в Балкана, гледай, гледай, ти поне гледай …
И тръгнаха нагоре, към билото.
13!
Някъде долу оставаше Сечената скала, останките от скалата, която някога си дядо Михо беше сякъл, за да си прави твърдина в планината.
Някъде в гънките на тази планина беше медникът с родословните знаци, с името на оня кир Тодор, който дошъл от Търново, когато турците завзели престолнината на българската държава.
И щитът, превърнат във връшник, беше някъде тук, из в тази мълчалива планина.
И девицата, наречена Виша.
И книгата…
Толкова много късчета бяха пръснати наоколо от самия него, че войводата си каза: и най-лошото да го чака горе при Кралимарковия камък, пак нещичко ще остане.
Вървяха, обърнали гръб на изгрева.
— Още малко, войводо!
Кехаята беше готов да го носи, но то й само опираше ръка в рамото му и вървеше с бавна крачка.
Виждаше сянката си — два пъти по-голяма от него, дълга и тънка. Виждаше вече и Кралимарковия камък — колкото воденичен камък сред малката поляна на самия връх.
Но какви са тези стъпки наоколо? Пресни са, тревата е още полегнала.
— Аз … ей сегичка, войводо … И кехаята притича към поляната. Войводата спря да си отдъхне. Но очите му следяха кехаята, който отиде при камъка, надвеси се и завика:
— Има росна вода, войводо!
Като се подпираше на пушката си, Тодор войвода бавно, крачка по крачка, отиде при камъка.
Стъпката на Крали Марко върху камъка беше толкова голяма, че в нея можеха да се вместят стъпалата на трима едри балканджии.
Чак до горе беше пълна с росна вода.
Защо чак до горе?
Кога друг път е имало толкова много вода?
А скоро не е валяло…
— Пийни си, войводо! Пийни си, че да се връщаме колибата…
— Няма вече да се връщам в колибата.
— Как тъй? — не разбра кехаята.
— И от камъка няма да пия!
- … то си е твоя работа, войводо.
— Ти защо не пиеш?
— Здрав съм, нищо ми няма.
— И на мене нищо ми няма. Хайде сега, връщай се в къшлата си, а пък аз ще вървя другаде. И тръгна, като се подпираше с пушката.
— Чакай, войводо! — настигна го кехаята и го улови за раменете.
Той гнусливо се отърси от ръцете му.
— Не отивай нататък, войводо! Снощи се появи потеря…
Но войводата тръгна през поляната. Изведнъж се разнесе дрезгав глас:
— Давранма! 17 17 Давранма! (т.) — „Предай се!“
От глоговите храсти се подадоха дулата на пушки.
— Предай се, войводо! Хвърли пушката и пищовите! - изпищя кехаята.
Беше смешно такъв едър мъж да пищи така тънко и толкова много да се плаши от турците.
Войводата се приведе и целият се простря във високата трева.
Запъпли към Кралимарковия камък. Пъплеше и гледаше кехаята, който, приклекнал от другата страна на камъка, уплашено въртеше очи.
Откъм глоговите храсти се разнесе все същият началнически глас:
— Юрюин! Вурунуз! Тичайте! Удрете! Няколко чалмалии се появиха на поляната. Щракна кремъкът на пушката на войводата.
— Вай… — изохка един сейменин и се свлече на земята.
Още веднъж изщрака кремък о желязо.
Чу се гръм. Пищовът, който войводата продължаваше да държи в дясната си ръка, димеше, когато още един сейменин изохка от смъртна болка.
Останалите сеймени тичешком се върнаха и се скриха зад храстите.
— Недей, войводо! Недей стреля! — пак запищя кехаята.
Даскал Тодор захвърли пищова, с който беше гръмнал, отмести настрана пушката. Те вече не можеха да му послужат, нямаше време да ги пълни наново. Но вторият пищов също беше зареден и той го насочи към кехаята.
Деляха ги две крачки. И камъка между тях.
— Ти си ме продал! Ти и по-рано ни предаде!
— Не съм, войводо…
— Пий от камъка!
Долната челюст на кехаята като че се откачи.
Читать дальше