Димитър Мантов - Хайдушка кръв

— Студено е, войводо.

— Ще ми помагаш да вървя! Вземи ми вулията.

— Като пийнеш от Кралимарковата стъпка, войводо …

— Ще пия.

— … не е далече.

— Знам. Все по билото. Ами… не е ли много тъмно?

— Тъмно е, ама виж отсреща зазорки. Зазорки. Изгревът. Ален като прясна кръв …

— Книгата къде е? — изведнъж попита войводата.

— Каква книга?

— Чакай, чакай … Знам къде е.

Не каза ни дума повече. Издайникът нищо не бива да научава за книгата. Нищо не бива да знае и за неговата невенчана невяста.

И като огледа празната каменна колиба, войводата с две ръце се улови за главата.

… боже, боже ако виждаш и чуваш, ако си всемогъщ и вездесъщ… богохулствувам, боже, ти си всемогъщ и вездесъщ… ти всичко виждаш и чуваш. Гледай сега, боже, какво ще донесе тоя изгрев в Балкана, гледай, гледай, ти поне гледай …

И тръгнаха нагоре, към билото.

13!

Някъде долу оставаше Сечената скала, останките от скалата, която някога си дядо Михо беше сякъл, за да си прави твърдина в планината.

Някъде в гънките на тази планина беше медникът с родословните знаци, с името на оня кир Тодор, който дошъл от Търново, когато турците завзели престолнината на българската държава.

И щитът, превърнат във връшник, беше някъде тук, из в тази мълчалива планина.

И девицата, наречена Виша.

И книгата…

Толкова много късчета бяха пръснати наоколо от самия него, че войводата си каза: и най-лошото да го чака горе при Кралимарковия камък, пак нещичко ще остане.

Вървяха, обърнали гръб на изгрева.

— Още малко, войводо!

Кехаята беше готов да го носи, но то й само опираше ръка в рамото му и вървеше с бавна крачка.

Виждаше сянката си — два пъти по-голяма от него, дълга и тънка. Виждаше вече и Кралимарковия камък — колкото воденичен камък сред малката поляна на самия връх.

Но какви са тези стъпки наоколо? Пресни са, тревата е още полегнала.

— Аз … ей сегичка, войводо … И кехаята притича към поляната. Войводата спря да си отдъхне. Но очите му следяха кехаята, който отиде при камъка, надвеси се и завика:

— Има росна вода, войводо!

Като се подпираше на пушката си, Тодор войвода бавно, крачка по крачка, отиде при камъка.

Стъпката на Крали Марко върху камъка беше толкова голяма, че в нея можеха да се вместят стъпалата на трима едри балканджии.

Чак до горе беше пълна с росна вода.

Защо чак до горе?

Кога друг път е имало толкова много вода?

А скоро не е валяло…

— Пийни си, войводо! Пийни си, че да се връщаме колибата…

— Няма вече да се връщам в колибата.

— Как тъй? — не разбра кехаята.

— И от камъка няма да пия!

- … то си е твоя работа, войводо.

— Ти защо не пиеш?

— Здрав съм, нищо ми няма.

— И на мене нищо ми няма. Хайде сега, връщай се в къшлата си, а пък аз ще вървя другаде. И тръгна, като се подпираше с пушката.

— Чакай, войводо! — настигна го кехаята и го улови за раменете.

Той гнусливо се отърси от ръцете му.

— Не отивай нататък, войводо! Снощи се появи потеря…

Но войводата тръгна през поляната. Изведнъж се разнесе дрезгав глас:

— Давранма! 17 17 Давранма! (т.) — „Предай се!“

От глоговите храсти се подадоха дулата на пушки.

— Предай се, войводо! Хвърли пушката и пищовите! - изпищя кехаята.

Беше смешно такъв едър мъж да пищи така тънко и толкова много да се плаши от турците.

Войводата се приведе и целият се простря във високата трева.

Запъпли към Кралимарковия камък. Пъплеше и гледаше кехаята, който, приклекнал от другата страна на камъка, уплашено въртеше очи.

Откъм глоговите храсти се разнесе все същият началнически глас:

— Юрюин! Вурунуз! Тичайте! Удрете! Няколко чалмалии се появиха на поляната. Щракна кремъкът на пушката на войводата.

— Вай… — изохка един сейменин и се свлече на земята.

Още веднъж изщрака кремък о желязо.

Чу се гръм. Пищовът, който войводата продължаваше да държи в дясната си ръка, димеше, когато още един сейменин изохка от смъртна болка.

Останалите сеймени тичешком се върнаха и се скриха зад храстите.

— Недей, войводо! Недей стреля! — пак запищя кехаята.

Даскал Тодор захвърли пищова, с който беше гръмнал, отмести настрана пушката. Те вече не можеха да му послужат, нямаше време да ги пълни наново. Но вторият пищов също беше зареден и той го насочи към кехаята.

Деляха ги две крачки. И камъка между тях.

— Ти си ме продал! Ти и по-рано ни предаде!

— Не съм, войводо…

— Пий от камъка!

Долната челюст на кехаята като че се откачи.