Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Динини иманънъ, верицата ти, гяурски бюлюкбаши! Заради тебе съм оставил топлия дюшек в сарая си и съм се домъкнал в този студен Балкан. Заради тебе! Ти с еврейски и арменски шашарми са това, но без тези крясъци пазарът няма да е пазар, а кафене с макамли разговори…

И сред цялата тая бъркотия Юмер бей пристъпва със синджир в ръката. Другият край на синджира е омотан около ръцете на гяурския бюлюкбашия. Бавно-върви гяуринът, нали е едър и тромав като мечка, зъл и настръхнал, не скланя глава, дръзко гледа хората, но-въпреки това върви, какво ще прави, че няма да върви — зад гърба му е Кара Хасан с гол ятаган и от време на време го смушква в плещите.

Юмер бей избира пролуки в тълпата. Никой не гледа ни към него, ни към гяурина, който води. Но, изглежда, едрият роб започва да прави впечатление, защото ухото му долавя думи:

— Този си го бива да върти греблата на някой галеон.

— Кой го знае… Таквиз на вид едри и здрави понякога са каба …

— Този не е каба, по зъбите се познава.

Юмер бей изпъчва гърди. Синджирът се е затоплил в ръката му. Чака да го попитат за цената на роба още преди да е стигна л на мястото за наддаване, за да каже: „Не го продавам!“.

„Как тъй, беим, как тъй не го продаваш — ще се учуди някой. — Защо тогава си го довел на Аврат пазар?“

„Да видите какви опасни гяури има! Затова съм го довел! — троснато ще отговори той. — Да видите какъв зор съм видял в Тирнова и по Коджа Балкан, докато уловя този баш гяурин …“

Но никой не го подпитва, синджирът се опъва — инатчията гяурин се дърпа назад. Хайде, хайде напред!

… Като се пробуди, Юмер бей видя, че целият чадър се люлее и аха! ще падне. Дясната му ръка още държеше връвта, с която чадърът бе привързан към колчетата.

Ял съм вълча ябълка и змийско грозде, пил съм цвик от конско мляко… Не, не съм ял вълча ябълка, не съм и опитвал змийско грозде, чувал съм, че има цвик от конско мляко… Но малко ли други отрови са ме тровили? Защо той е купил отрова от знахарката? За мене ли я приготвя? Защо иска да ме отрови? Върху раната ми е посипан барут, затова така ме боли, като че с пъздерка бъркат в нея … Да има сега някой … някоя добра жена да ми свари чорбица от охлюви! От охлюви, с малко киселец… пак ми съхнат устата, да има да пийна нещо киселичко…

Сам съм си виновен… В онази рамазанска нощ, нощта на съдбините, трябваше да си пожелая през цялата година да имам спокоен сън. Аллах щеше да чуе молбата ми — та да не искам везирски каук! Сън като на уморен гълъб… като на кротко агне. А то… къде ли не ми ходи умът сега? Туй не е ли дженевизката кула на мегдана Каракьой? Няма, няма да се качвам! Сто четиридесет стъпала са това! Не ми трябва да гледам Стамбул от високо. Не искам! А-ааа! Ще вървя, ще вървя, бюлюкбаши! Бюлюкбаши, войводо … Ще вървя, само не опирай върха на ятагана в скута ми, не опирай, че боли. Моля ти се, Тудор бюлюкбаши, не ме погубвай, ще вървя нагоре. Стъпалата ли? Какво от това, че са толкова много? Ей сегичка ще ги изкача като дива коза, само да не вземеш да ме намушкаш в гърба. Недей, бюлюкбаши! Не съм искал да те продавам на Аврат пазар, от глупост те заведох там, исках да покажа бабаитлък, пък то истинският бабаитин си ти, признавам те за баш бабаит… Войвода ли искаш да те наричам? Та и аз съм войвода. Но ако ти заповядаш, никога вече няма да се наричам така и на другите ще забраня. Ти си истинският войвода. Признавам, признавам…

А в това време планината очакваше изгрева. Нямаше даже далечни отблясъци от идващата светлина, но стана много студено, както винаги, преди да се появи слънцето.

— Войводо…

Но войводата и не трепна.

Да не е умрял?

Вълю кехая се наведе над одъра.

Нищо му няма. Спи и кой знае какво сънува.

— Войводо …

— А? Какво има?

— Ставай, войводо! Ставай да те водя при Крали марковия камък.

— Ти ли си, кехая? Ей сега… Чакай, чакай, мога и сам …

В ръката на кехаята светеше малка лоена свещ.

Най-напред даскал Тодор сложи в пояса си двата пищова. Така, направо в пояса, без да запасва силяхлъка. Нагласяше ги от двете страни и си мислеше: този го е продал!

В съзнанието му още през нощта, в просъницата и бълнуванията се бяха заплели няколко думи, които сега се избистриха в толкова страшна мисъл, че той целият потръпна: ето защо кехаята иска да го заведе да пие от Кралимарковия камък. Да пие отровена росна вода …

Но още е жив даскал Тодор войвода, още има ум и сила да се справи с един издайник. С един. С повече не може.

Кехаята му подаде пушката и клашника.