Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Някъде зад високия жив плет изпръхтя кон, чу се и гласът на Кара Хасан — викаше на алаиците да кажат на ханъмите от харема да се приберат вътре, защото ще мине през двора.

Бедрие ханъм пъргаво стана и с весел блясък в очите се спусна по дървените стъпала.

Юмер бей не видя как тя застана от другата страна на сарая и се облегна там, далече от погледите на скритите в харемлъка млади ханъми. Чакаше покрай нея да мине Кара Хасан. Очите й бяха притворени наполовина, ръцете й — протегнати встрани. Пръстите й се впиват в талпената стена и когато вече само няколко крачки я деляха от сейменбашията, гърдите й изпуснаха глух, измъчен стон, който беше така добре познат на Кара Хасан.

Сейменбашията се появи на чардака със смесено чувство на гордост и страх. Напоследък Бедрие ханъм по различни начини му показваше мерака си. И той не криеше своя мерак. Те се търсеха един друг, поглъщаха се с очи. И толкова. Всичко щеше да свърши дотук. Кара Хасан знаеше това, навярно същото съзнаваше и Бедрие ханъм. Над двамата тежеше властта на Юмер бей и освен това спираше ги непристъпността на харема, където всичко се виждаше и научаваше.

Това го караше да се озлобява тайно на Юмер бей. Когато беше при него, той мълком му се надсмиваше: ти, беим, като мъж си само да пазиш сянка на жените си; и като аянин само пазиш сянка на другите, за нищо те не бива, иначе щеше ли да отвърне лице от тебе кадъна като Бедрие ханъм!

Но въпреки заплахата от бейския гняв Кара Хасан знаеше, че двамата с Бедрие ханъм още дълго ще продължават да се търсят, да се желаят един друг, да се поглъщат с очи в безплодно и безсмислено очакване.

Кара Хасан вече беше само на две крачки от Юмер бей, трябваше да стори темане и да съобщи:

— Беим, бюлюкът на потераджиите е готов. Назър ага ме изпраща да ти кажа, че утре ще тръгват.

Юмер бей само кимна.

И си рече: сега остава да ми се случи и куц кон …

Жребецът беше от най-чиста арабска порода. И на другия ден, рано сутринта бързо-бързо го отнесе на Търново.

Широките дървени стъпала на войводницата бяха току-що изметени — прясно поляната вода още личеше на тъмни кръгове.

Горе, на диванханата, нямаше никой. Откъм кафеоджака се чуваше тракане на джезвета. Кафеджията се приготвяше, навярно вече бе раздухал въглените в огнището, но дори гърбът му не се виждаше.

Вратата на присъствената стая беше отворена. И там скоро бяха премели пода.

Юмер бей постоя малко до лавицата край пармаклъка, където обикновено сядаха посетителите, за да си чакат реда, когато идваха при него. В един миг му се стори, че самият той е просител при някакъв големец, при някой от ония важни и строги стамбулски големци, и ще трябва да се унижава, да бъде весел и остроумен като истински сойтария … Но нещо се възпротиви веднага в него, той замахна с ръце и плесна длани. Така тук можеше да вика всички — от своя сейменбашия до своя кафеджия.

Откъм кафеоджака веднага се появи старият турчин-кафеджия. Той се поклони отдалече, с бързо темане.

— Двойно кафе, Мустафа!

Нямаше нужда да казва, че ще го пие с наргиле. Поръчваше ли двойно кафе, то се разбираше от само себе си. Както когато кажеше „чибук“, кафеджията знаеше, че трябва да му донесе малко черно кафе. Това беше част от салтаната на стамбулските бейове и аги — прислужниците и подчинените ти да знаят всички твои привички, да не им обясняваш всеки път.

Юмер бей тръгна към присъствената стая. Още щом се появи при отворената врата, въздушно течение го придърпа навътре — половината прозорчета бяха разтворени. Той затвори вратата след себе си и както винаги, когато оставаше сам и тази голяма, светла стая, измазана с багдадтски хоросан, почувствува се като затворник — знатен, богат затворник, за чието здраве се интересува сам падишахът, но който може само да пие тютюн и горчиво кафе, да сменя възглавниците под кръстосаните си крака и да чете до умопомрачение изписаните с черна боя по стените стихове от Корана.

Кафеджията донесе най-напред наргилето — стъклено цариградско наргиле с червен маркуч, който накрая имаше позлатено меме.

Докато Юмер бей теглеше първите нефеаи от ароматичния тютюн, кафеджията се появи пак — в едната ръка с поднос, на който дигаше тънка пара голям бял филджан, целия ошарен с вараклии цветя, а в другата — бял зарф. Най-напред постави зарфа върху сандъчето от черно дърво, а след това внимателно сложи филджана.

Всичко това ставаше както всеки друг път. Само въздухът, който се раздвижваше зад гърба на бея — от отворените прозорчета, не носеше прохлада, а направо тръпнеща студенина, сякаш настъпваше късна есен.