Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Невясто моя! Облечи дрехите на веселите си дни! Така говореше, а се опитваше да я разсъблече.

— Не съм никаква козарка!

— Козарка си!

— Дъщеря съм…

— Искам да ми родиш син! Син! Син!

… а може би не съществува никаква смъртна сянка, може би има само един вечен живот, който сменя имената си на няколко десетилетия: Михо — Стоян — Михо — Стоян… И когато първородният син почине или е жив и здрав и се появи втори син, той взема името на дядо си по майка. Така се заплитат родовете. Така вместо Михо него са го кръстили Тодор. Да замести починалия първороден син, макар и с друго име.

В просъница видя позлатената врата на Дивана. Дефтердарят стоеше пред нея с цяла торба свитъци, навярно чакаше знак отвътре, за да влезе. И Сойтарията Юмер (че е бей в Дивана, рядко се сещаха) чакаше да отворят вратата.

Това, че там не е бей, а Сойтария, чакането пред вратата, жаждата да узнае нещо ново, което може да се отнася и за самия нето, целия го изпълниха с такава тревога, че той се пробуди напълно.

От едната му страна бе поставено наргилето, а от другата — седефлията кипарисово сандъче, в което държеше най-важните книжа и най-скъпите си пръстени.

Откак сам султанът му го подари, той ни за миг не сваляше от показалеца на лявата си ръка — на лявата, по близо до сърцето — големия златен пръстен с черен камък.

Сега мътилката на съня заля съзнанието му и той си рече: този е камъкът на моето нещастие! И го извади от пръста си, вдигна капака на кипарисовото сандъче и го пусна вътре. Звънът, който долетя, напомни на бея за другите пръстени. Бръкна вътре, зашари с пръсти по дъното и когато шепата му се напълни, извади ръка от сандъчето.

Разтвори пръсти и видя на дланта си пъстро сияние: рубини, смарагди, аметисти, топази и бисери, заедно с различните оттенъци на златото (злато със слаб примес от бакър, злато със слаб примес от сребро). Всички пръстени се бяха сплели в един голям накит. И все пак само един тъмножълт лъч привлече погледа на Юмер бей и той си спомни за сабур, камъка на търпението. Наричаха го още саръ сабур, жълтия камък — в жълтия огън на човешката мъка, казваха мъдреците, се изковава търпението.

Както всичко, което вършеше в този ленив следобед, Юмер бей отдели пръстена с жълтия камък с отпуснато, лишено от воля движение — ръката му като че не изпълняваше ясна заповед, а само едно смътно желание.

И умът му бавно-бавно се пробуждаше.

Саръ сабур. От никого невиждания вълшебен камък.

Този пръстен само напомня за него и то не толкова с цвета си (защото кой може да каже какъв е истинският цвят на истинския саръ сабур?), колкото с името си.

На показалеца на дясната си ръка носеше пръстенпечат. От честото сваляне, за да натиска с него восъците на различни свитъци, пръстенът се бе изтънил и лесно се махаше, достатъчно бе само да наведе ръка и да опъне пръста.

Ръката му сама се наведе и пръстенът се изхлузи. Задържа се обаче на извития нокът.

Той събра двата пръстена в шепата на дясната си ръка, прихлупи я с лявата. Така правеха някои гадатели по пясък, гребнат от купчината пред себе си, и започват равномерно да разклащат ръце, разклащат и шепнат магически думи. После обърнат пръсти към земята и пясъкът изтича между тях, като очертава образи и знаци, в които е написана съдбата на оня, който стои до гледача и иска да надникне в своето бъдеще.

И аз съм един такъв купувач на думи от гледачи — мислеше си Юмер бей. И аз искам да разгадая себе си и бъдещето си. Само че този път сам ще си бъда гледач … никой да не ми се бърка, и в доброто, и в злото.

И си спомни старото поверие, че съдбата на всеки човек е написана върху челото му. Никой обаче не може да я разчете. Може би само героите в приказките, които владеят тайната на кара хедже — „черната азбука“, чиито букви притежават вълшебна сила.

Така си живее човек — с написана на челото съдба, без да знае до смъртния си час какво ще му се случи, И понеже тия знаци никой нито може да проумее, нито да премахне — а то би било и богохулство! — не ти остава нищо друго, освен да повтаряш стиховете, които се предават от поколение на поколение, за да се примиряват хората със съдбата си:

„Аз съм дълга тръстика, облегната на твоята врата; Ако искаш — вземи ме, ако не искаш — недей, но знай: аз съм написана на твоето чело…

Така говори съдбата.

Отново пръстите на Юмер бей се събраха в шепи, той загреба с тях въздуха, но си мислеше за пясъка, който изтече от ръцете на оня гадател в Стамбул преди няколко години, там, до Ай София, в сянката на един черен кипарис. Гадателят се наведе толкова ниско, че без малко не докосна с устни изтеклия между пръстите му пясък и едва чуто прошепна: «В сърцето ти има огън и студ, устата ти изрича много думи, но в тях има малко истина. Малък хълм си, а се смяташ за планина. Помни: който се харесва сам на себе си, той на никого не се харесва. Пази се от спящ лъв, куц кон и от беззъба жена. И помни още: коня, като умре, подкова оставя, човек като умре, името му остава».