Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Кехаята … Ще разбере тя що за човек е той. Ако не чуе какво си шепнат с бабата, другояче ще научи за какво толкова идва той при знахарката. Няма да миряса, докато не научи …

И Виша хукна надолу по пътеката.

Никога досега изкачването не й се бе струвало толкова мъчително. Отиваше нагоре, а в мислите си все още беше при къщата на знахарката. Баба Тушана бъркаше с дървена лъжица в прерязаната отгоре кратуна, където държеше най-силната отрова, и отсипваше в едно парцалче. После завърза парцалчето с червен конец. Какво си говореха двамата с кехаята Виша не можеше да чуе, защото гледаше отвън, през малкото прозорче до огнището.

Защо ли му е на кехаята тази отрова?

Дали баба Тушана знаеше?

И да знаеше няма да каже. Такава си е тая зла бабичка. Към всички е една и съща — дава билки и прави магии, ако й платиш. Виша още не можеше да си обясни как тъй се смили над нея, но по някои неща можеше да съди, че бабичката поне не я мрази. Обясняваше й коя билка какво лекува, караше я да повтаря след нея думи, чийто смисъл тя не можеше да проумее и едва ли някой друг освен магьосник би проумял. „Ще ти дам, дъще, хляб в ръцете и сила на езика — да се плашат хората от тебе и да ти носят сухи пари …“

Ала Виша знаеше, че страхът на хората може да се превърне в ярост. Тъй стана с баща й, от когото целият Тревненски Балкан се страхуваше. Не й беше нужен людският страх.

Той, даскал Тодор да и е жив и по-скоро да оздравее. Тя тръпнеше от срам и от щастие, че е негова невенчана невяста.

Билето ли му даваше сили?

Или винаги беше носил в себе си тази жажда за живот, която той, един ранен, разтърсван от огненица, успя да всели и в нея.

Сега й се живееше. Заради него. Заради онази жилава жилка, която бе открила в себе си и която тревненци наричаха „попманювия инат“. Решила бе да живее напук на всички!

Той съвсем ясно видя: зелен восъчен печат виси от челото на издайника — като печатите по султанските фермани и бурултии. Лице издайникът нямаше — само този печат, който покриваше очите, устата, носа.

Махай се, Сатана! — вика му даскал Тодор, а издайникът само се хили. Зеленият печат, който всъщност е направен като човешко лице, се разтяга на една страна и се хили.

(Като пи от зелената стомна, той я остави до себе си, на одъра, защото още беше жаден и още щеше да пие.)

Замахна с дясната си ръка — и издайникът изчезна.

Къде се скри?

Зад гърба ли го дебне?

Да бяга тогава, по-скоро да бяга! Хайде, войводо — така ти било писано, цял живот да бягаш от издайници…

Замирисва му на кучешка колиба и той най-сетне разбира защо е толкова трудно да откриеш кой точно е издайник — когато издайникът е при тебе, на нищо лошо не мирише, а само когато не го виждаш, но усещаш, че те дебне, тогава от него се разнася мръсната му миризма. Но тогава пък е трудно да отгатнеш къде точно се крие той…

Печатът, зеленият печат!

Ами, печатът… Привидяло му се е. Няма никакъв печат. Само едно зелено от злоба лице.

Я си плюй, даскале, на петите, и — беж! Хайде, де!

… И отново побягва.

Сиви вълци се мяркат между дърветата. И те подгонени от нещо.

Дива котка изсъсква над главата на войводата. Готви се да се хвърли върху него, да му издере очите. Но той я чака, ще я пресрещне, с ръце ще я удуши, с ръце!

Скок… и той я хваща за опашката, след това за гръцмуля и започва да я души.

Ще съскаш, а! Очите ми ще дереш, а! На ти сега! На, на, на! Ще ти смъкна кожата, да си я изсуша и ще я занеса на моята невяста, да си я сложи на врата. Хубава кожа с дълъг косъм. И най-важното — а з ще й я подаря. Като остане сама … когато няма вече да съм жив, да се сгушва в нея и да си спомня какви силни ръце съм имал.

Виша го завари, като се мяташе по одъра и викаше нещо. Зелената стомна беше в ъгъла, до главата му, наклонена на една страна.

Дали не е пил прекалено много?

Тя взе стомната и я разклати. Имаше още много от свареното биле.

Ризата му се беше разтворила. Кръв бе избйла йз превръзката. Виша бързо свали цялата кърпа. Бликна гъста, тъмна кръв. Навярно за тази „мръсна кръв“ беше говорила знахарката — когато тя изтече, тогава ще му олекне. Добре, че бе взела няколко ленени Кърпи. С една кърпа попи червената кръв, с друга забърса раната наоколо, а третата остана в ръката и съвсем чиста. Чакаше раната да се успокои, да не кърви вече, та тогава да я превърже, като я намаже преди това с благия мехлем. Но войводата се размърда и от зейналата рана потече чиста кръв. Виша попи кръвта. След това намаза раната с мехлема и извади от пазвата си съвсем нова кърпа. Превърза го и закопча ризата му до горе. След това се зае да подреди постелята и забрави за онази кърпа, с която бе попила чистата кръв. Като нагласяше възглавницата на войводата я видя до клавата му. Взе я, разгърна я и загледа знаците, оставени от кръвта по кърпата. Това беше неговата кръв.