Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Ех, да може да се привдигне от постелята, да стъпи здраво на крака, та да разкърши плещи…

Ей, кой си ти? Я ела по-близо да те разгледам!

Кой те е изпратил тук? Я си подай ръката да видя нямаш ли и ти печат… Какъв печат ли? Не се прави, че не знаеш! Печат, такъв един печат на дясната ръка и на челото… Нямаш ли? Да не лъжеш, ей! Нечистивият ви е белязал всичките… издайници мръсни! Български като мене говорите, а само гледате да запалите на някого чергата. Не ви вярвам, юдини синове! Не за вас господин Жефарович е изписал герба с лъва, не за вас! Да знаете: няма къде да се скриете, като дойде Видовден. Тогава много калпаци ще опустеят. Тъй да знаете, издайници мръсни. Не мислете, че съм умрял. Може вече да не съм вълк, може да съм се превърнал в мъниче или даже в котка, ама и котката, когато умира, пак за мишките мисли. Миши са ви душиците, в миши дупки се криете. Знам, че вече ни мислите за изтребени, готвите се да сеете ряпа по огнищата на нашите къщи. Всичко знам за вас, мръсни издайници! Не току-тъй съм даскал и войвода. За мене по тревненската чаршия говорят, че от много учене съм стигнал на книгата дъното. Тъй приказват тревненските дюкянджии и тъй мислят — че има само една книга. Глупави са. Книгите са много, безчет, но дори една единствена книга за българите да има, ако тя е като книгата на господин Жефарович, и тя стига — не да я четеш, а да я гледаш и да се дивиш как все пак е оцеляло едното българско племе. А вие, другото племе, което само по име е българско… вие, издайници мръсни, най-много говорите, че сте българи, и се плодите по-бързо от нас … Отгде да знам дали козарката ще роди? Ами ако не роди? Ако нещо там … и остана без наследник?

Ей, я си покажи дясната ръка!

Има ли печат?

Няма ли?

Виждам, че няма… Ами ако… ако тези печати не са върху челата и десните ръце, а върху самия ви дъх? Не може ли? Може, върху дъха ви може, щом е дело на нечестивия.

Или пък… да трябват особени очи, за да види човек печатите, тъй де, особени, белязани очи. Малко хора имат такива очи. Повечето проглеждат и виждат печатите едва когато издайниците ги продадат. И едва тогава разбират своята цена. Цял живот се блъскаш по грешната земя и не знаеш колко струваш. Изведнъж се намерва издайник, продава те и ти научаваш каква ти била цената… Е, походих като войвода, дружина водих. Сега могат да ме продадат… Тъй е. Хората хора изяждат.

Като го чу да говори за издайници и за някакви печати, Вълю кехая се скова от изненада.

Как е могъл да узнае?

Но войводата продължи да говори несвързано и полека-лека кехаята се успокои. Треска го тресе, трескави му са и приказките на даскала. И трескав обаче може да направи някоя беля с пищова. Дали да му го вземе?

Отиде до одъра и се надвеси.

Войводата беше изпуснал пищова. Трябваше само да присегне, и…

Не, не бива. Така всичко ще развали. По-добре е още сега да отиде при знахарката.

От завоя на пътеката Виша видя кехаята и бързо се шмугна в храстите. Този човек винаги я беше плашил — от деня, когато за пръв път го видя при знахарката. Знаеше, че той е спасил войводата, но въпреки това нещо й подсказваше, че е лош човек. Очите му, лицето му бяха някак особени. Какво е правил в колибата? Къде отива сега?

Виша носеше храна за ранения, нови кърпи да смени превръзката на раната му и зелената стомна — пълна догоре с онова, упойващото биле.

Кехаята мина покрай нея и тя почака, докато гърбът му изчезне зад дърветата. И тогава затича нагоре. Както всеки път, когато стигаше до вратата на колибата, и сега най-напред поиска да се увери, че той спи. Иначе какво щеше да му каже, ако той е буден и я погледне с ясни очи? Само когато войводата пиеше от билето, тя беше спокойна. Нека да я нарича козарка или както си иска, мека да говори несвързано — тя не се бои от това. Бои се от трезвия му поглед, който всичко може да разгадае.

Той спеше. По дишането му го усети. Тихо, на пръсти, тя влезе и остави стомната до одъра, а гърнето и завитата с месал, престъргана пита — встрани, на камъните, които стърчаха от дебелите темели на колибата. После все тъй безшумно излезе, като внимателно притвори вратата след себе си.

Сега трябваше да чака, докато той се пробуди и изгорял от жажда, потърси зелената стомна. Да чака …

Ще чака, но ако в това време оня, кехаята, отиде при знахарката? Къде ли другаде ще отиде, пътеката води право в къщата на баба Тушана. Ще си шепнат нещо както винаги, когато той идва тук, ще си доверяват нещо един на друг.

Баща й поп Маню обичаше да я поучава, като че тя беше мъж, дето трябва да се преборва с хорските лошотии. „На никого не вярвай, само на себе си вярвай! От всекиго очаквай да ти направи зло, пък ако ти стори добро, още по-добре: ще благодариш на бога.“