Димитър Мантов - Хайдушка кръв

— О, брате, ти ли си!

Ала кремъклията пищов още бе насочен към влезлия.

— Ела, ела де!

Вълю кехая пристъпи бавно. Очите му не се откъсваха от дулото на пищова. С едно замахване можеше да го избие от ръката на ранения. После да се нахвърли върху войводата и да му свърже ръцете. Но това щеше да означава лесна победа за турците — да им продадеш вързан човек. Те трябва да се поразтревожат, да се поизпотят по тия голи Балкани, да се убедят, че войводата, макар и ранен, е все още опасен и че си струва да дадат две кесии злато за главата му. Иначе щяха да му подхвърлят само някоя друга жълтица, а може даже и това да не направят, добре ги познава Вълю кехая, турчинът едно знае — „гяура изиет“ — на българина мъка дай. Мъка, не пари. Ама сега той така ще натъкми всичко, че те сами ще му слагат златото в ръцете.

— Пооправи ли се, войводо? — опита се Вълю кехая да се обади, колкото може по-тихо.

Знаеше, че когато говори тихо, гласът му не е така дрезгав. Освен това тихото говорене означава съчувствие, проникване в чуждата болка.

— Не съм добре, кехая… Само като пийна от зелената стомна, ми поолеква. Раната ме боли. Я ми подай стомната да си пийна пак!

Вълю кехая огледа колибата, но не видя никаква стомна.

— Дай, де! — подкани го войводата и отпусна глава върху възглавницата.

Пищовът остана в дясната му ръка с дуло, насочено към тавана.

Към тавана или към кехаята?

На Вълю кехая се струваше, че дулото непрекъснато го следи. Никак не е глупав даскалът. С думи добре го посрещна, а пък пищова… Ама Вълю кехая в думи не вярва.

— Няма никаква стомна, даскале.

— Няма ли? Вярно, че няма… И преди малко търсих … Вземала я е.

— Коя? Коя идва тук? — припряно попита кехаята.

Но не отговориха нито даскал Тодор, нито дулото на пищова, който го следеше. Отговорът на зейналата цев можеше да бъде само един.

— Знахарката ли идва, даскале? — с усилие попита той.

С баба Тушана се бяха уговорили тя сама да идва тук, да не изпраща момичето. Не е работа на момиче да превързва ранен хайдутин.

— Тя ли е, даскале?

Войводата само кимна.

Най-сетне дясната му ръка се отпусна върху козинявата постеля.

Вълю кехая скрито въздъхна. Слава богу… Сега остава да увещае войводата за в други ден.

— Даскале… дойдох да ти кажа как по-бързо да оздравееш.

Всичко бе обмислил, дума по дума, но като започна да говори, усети, че нещо не е в ред. Трябваше на учен човек да дава акъл. Ще успее ли?

- … То може да са само приказки на колибарите, ама казват, че ако рано-рано сутрин, по роса болен човек отиде горе над Миховци, при Кралимарковия камък…

Войводата като че ли бе заспал. Клепките на очите му бяха спуснати плътно.

— Чуваш ли, даскале?

— Чувам — съвсем смислено се обади той. — Знам за камъка.

Още от дете знаеше за Кралимарковия камък. Какво се опитва този поленец, кой знай как попаднал в Балкана, да му разказва за онова, което беше част от самия него — живо късче от детските години, от приказките на дядо му, от целия оня странен свят, който той оттогава, та до ден днешен не можеше напълно да проумее … Имаше Горна земя. Имаше и Долна земя. И змейове и лами, хали и юнаци, и една златна ябълка. Имаше… не, имало, някога си един дядо Михо, викали му Белозъбия. Може би зъбите му са били много бели или кой знае. Потомците му били наричани само Миховци. В едно общо име се бяха слели имената им, бяха се претопили в казана на големия род. Само дядо Михо Белозъб, както оня к и р Тодор си стояха със своите имена. Сечената скала и тя беше от дядо Михо. Искал да я пресече и като че ли я пресякъл. Или времето я пресякло. Времето, което всичко разрушава. Скалистият провлак се отделил — то се вижда как се е цепнал от горе до долу. И скалата рухнала. Каменна грамада има сега там, гдето някога дядо Михо беше сякъл камъка… Какво знае този кехая, този поленец! Ще му говори за Кралимарковия камък! Та кой в Миховия род не знае, че ако рано, преди изгрев, болен човек пие росна вода от стъпката на Крали Марко… Голяма стъпка е оставил горе, на самия връх, Краля Марко. Рядко се случва цялата стъпка да е пълна с вода — вода не от дъжд, а от роса. Трябва дни наред да не е валяло и тогава да отидеш. Знае ли това тоя поленец?

— То не е далече, даскале. Все по билото… Аз ще ти помогна. На гръб ще те нося, гдето не можеш да вървиш …

Виж, това вече войводата не знаеше. Все му се струваше, че каменната колиба е някъде другаде, в непознати места. А то било съвсем близо до старите Михови колиби, до Сечената скала и Кралимарковия камък.