Димитър Мантов - Хайдушка кръв

- … Не се отвръщавай от нищетата, нито от човешкото озлобление или унижение, нито от нещо друго такова, което мислиш да е неудобно и което би ти създавало огорчения.

Чакай, чакай, отче игумене! Тук са заплетени разни работи. Да не се отвръщам от нищетата, това го разбирам и приемам, но да търпя човешкото озлобление и унижение? Доста съм търпял, доста унижения съм гледал по тая заробена българска земя. Най-често, отче, се озлобяват страдалците. Страдат, страдат и се озлобяват. Но не проявяват злобата си към истинските причинители на нещастията си, сиреч управниците османлии, а се нахвърлят един на друг, един страдалец на друг. Християнски ли е това?

Поучение:

— … Като монах и ще гладуваш, и ще жадуваш, и ще бъдеш гол, и ще бъдеш укоряван, и унижаван, и гонен, и клеветен, и обременяван с много други скърби.

— Ей, отче игумене! Чуваш ли ме? То по-добре, че не чуваш. Ами тогава кой ще ме чуе и кой ще ми каже защо да ставам монах, щом ще живея както досега — и гладен, и жаден, и гонен… Не искам вече да бъда гонен, отче? Не искам, не искам, не искам … Разни поучения:

- … да бъдеш като скала, твърда опора срещу врага, камък на търпението.

- … да бъдеш източник на утеха, подател на сили.

- … да бъдеш сподвижник на мъжеството. Дяконът:

— Да внииимааавааамеее! Войводата:

— Внимавайте всички! Слушайте! И ти, отче, отпуши си ушите най-сетне! Не искам да ставам монах. Не искааам! Женен съм, вчера се ожених. Син чакам. Може и дъщеря да е, но най-важното, че ще имам потомък. Няма да изсъхне коренът ми в скалистия Балкан…

Игуменът:

— Анатема! Дяконът:

— Анатема!

Изпищява от престараване и някакво хилаво момче — четецът-послушник:

— Анатема!

И той отново побягва:

Някой злобно просъсква над него:

— Къде се затече, даскале? Не знаеш ли, че лисицата, колкото и да бяга, най-подир пак достига дукяна на на кожухарина?

Млък, куче семе! Не съм лисица, никога не съм бил лисица. Може да съм ранен вълк, може и мечка стръвница да съм…

Но невидимият словесен издайник пак се обажда:

— Мечите и вълчите кожи са по-скъпи. Ела тогава, де! Ела да уловиш жив вълк за опашката! А-аа! Глътна ли си езика!

Вълю кехая дълго слухтя около каменната колиба. Несвързаните думи на ранения войвода вместо да го успокоят, още повече го объркаха. Ами ако му е мръднала чивията на даскала? Как тогава ще го убеди да излезе от колибата?

Като се навеждаше и приклякаше, за да занича по-добре, кехаята усещаше тежестта на златото около кръста си — бе препасал широк кемер под пояса си. Но тази, тежест вместо да му спъва вървежа, правеше го по-пъргав и по-жилав. Още два кемера ще препаше … Той даже знаеше мястото, където те щяха да легнат — отгоре, над първия кемер, където сега нещо му хладнее.

Но и тия хладни пояси не му пречеха. Не мислеше за тях, имаше си други тревоги. И сега в Балкана никой не трябваше да се усъмни, че той е издайникът. Знаеше какво го очаква, ако се разчуе — ще пръкне след някоя друга година нов войвода, а може и от друг Балкан да се прехвърли прочут войвода с дружината си и първата му работа ще е да го намери. Колко страхотии се разправят за наказване на издайници… На глогов ръжен ги печели — като телета над буен огън. Или ги заравяли живи. Някои ги мъчели дни наред с нажежено желязо, докато останат без сили да викат от болките, после ги захвърляли в пропаст или глух дол …

Тези разкази не оживяваха в съзнанието на Вълю кехая с образи, те бяха само думи — страшни, внушаващи ужас, но все пак думи, които минаваха покрай него.

В колибата войводата притихна.

Кехаята отиде до вратата и се надигна на пръсти, надзърна през горния процеп.

Нищо не видя и глухият гняв, който носеше в себе си към войводата — от предаването на дружината, започна да го задушава. Това беше тъмното, оживяващо нощем чувство на страх, че може да се случи нещо непредвидено и вместо той да продаде войводата, него да продадат. Понякога до петляно време се мяташе в постелята и осъмваше с мътна глава и с разкаяние — що ли му трябва да залага главата си още един път… Но хладните пояси над пълния с жълтици кемер му напомняха, че трябва да върви докрай. Или цял живот слуга на бейове, или богат кашлъ-сайбия, когото турците ще уважават, защото ще имат полза от него — ще пусне на тоя-оня нещо в ръцете, ще показва чорбаджийско благоволение…

Така подтискаше този тъмен страх и, насъбираше гняв срещу войводата, като че той беше виновен за опасностите, на които се излага.