Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Три.

С толкова се започва …

Да бяха човешките зъби едри и здрави като тесли, тогава с тях щяхме да се защищаваме.

Зъбите затракаха в устата на войводата.

И зъбите му се разклатиха. Чак от корените се клатят. Ръждясали тесли са това, ръждясали… И златни да бяха, пак щяха да ръждясат, макар да е казано, че златото ръжда не лови.

И златото лови ръжда, само че тя не се вижда. Но това всеки не може да разбере — то е от вътрешната а реч.

„Когато градината е заключена и изворът запечатан, каква полза от двете?“ — пита Дамаскин Студит още в началото на своето „Съкровище“.

Каква полза от това, че господин Жефарович е изровил от забвението българския герб? И той е заключен в една книга-градина.

Колко хора са видели тази книга?

Десетилетия ще минат, докато във всяко българско селище ще има поне по един, който да знае какъв е българският герб.

А изворът… изворът на някогашната българска слава е запечатан с девет турски печата. Мине не мине някоя година — и Антихриста се появява в образа на османлия. Останали без сили от глад и от жажда, нещастни човечета започват да викат: „Велик цар се яви на земята, елате всички да му се поклоним, елате да видите силата и властта на царството му, защото ще ви даде хляб и много вино, и живот, който ще ви хареса; подаръци и почести големи ще ви даде!“

Втурват се тогава гладните и жадните, ония, които не се надяват на себе си, а все разчитат на чуждото благоволение. И падат в краката на Антихриста, и започват да славословят, и молят: „Чухме, че си велик и причиняващ радост на робите си: заради това дойдохме да ти се поклоним, да ни нахраниш, че умираме от глад“. Тогава Антихриста, зарадван, че те така лесно признават властта му, им казва: „Елате да ви направя печат на дясната ръка и на челото“. И всички покорно протягат ръце и подлагат чела… А когато вече всичко е свършено, те, нещастниците, с голям глас — в един глас! — викват: „Ето, ние ти се поклонихме и ти ни подпечата, сега дай ни да ядем и да пием, че умираме от глад! Обърни смрадта в благовоние, защото се задушаваме! Нареди изворите да се напълнят с вода! Кажи на небето да пусне дъжд и земята да даде плода си! Прогони далече човекоядните зверове, всички ние в теб се надяваме да живеем!“ Но те още не знаят, че са излъгани, и когато Антихриста проговорва, не вярват на ушите си. „Откъде да ви дам аз хляб? — злорадно пита той. — Къде да ви намеря вино и вода? Земята не иска да дава плод, небето не иска да пуска дъжд, откъде да ви намеря хляб, за да ви дам? Да не би аз да съм бог, та да ви дам всичко това? Дайте ми ги вие на мене!“

Давайте сега, нещастници, вие, които повярвахте на Антихриста. Давайте му кръвта на изтощените си тела, давайте до последния свой дъх…

… докато има дъх в гърдите ви.

…а в моите няма.

Няма.

Господи, създай отново въздух! Умирам, господи, без въздух!

Ох…

От изохкването нещо се откъртва от гърдите на войводата и той пак поема нагоре по познатата козарска пътека.

Пак са се появили потераджиите. Целият Балкан се е вмирисал на вгранена лой.

Ето и първият чалмалия. Вика нещо, размахва ятагана. След него втори, трети… а войводата е само с еди нож в пояса. Ще убие с него първия, а втория? А третия?

В пояса му има още нещо… каква е тази кесия!

Злато!

Бързо развързва кесията и започва да сипе злато след себе си. Знае какво ще стане сега. Не един преследван хайдутин се е спасявал така.

За да може равномерно да сипва златото, той за капва ножа. С две ръце държи кесията и я тръска — за да бъде златната диря по-дълга.

Горе, на върха, той спира и започва да се смее.

Хахаха!

О-хо-хо!

Хей, обрязани свини! Блъскайте се, ръфайте се един друг, гърлата си прегризвайте за златото на Тодор войвода! Ха тъй! И с ятаганите! С ятаганите, де! За една жълтица сте готови човек да убиете, а сега цели шепи можете да съберете. Чисто злато е това, от най-чистото. То вече не ми трябва. Само веднъж да се оттърва от вас, мръсни чалмалии! Не ми трябва никакво злато, ни дори най-чистото, много пъти пречиствано на огън. Тъй, на огън го пречистват. А теглилата пречистват човека. Не златото — теглилата …

И докато потераджиите се давят като кучета за неговото злато, той се спуска по отвъдния склон. Там има колибарско селище. Знае го, няколко пъти е нощувал, само че не може да си спомни името на ятака. Той беше ятак на дядо Кутю.

Никой не се вижда наоколо.

Няма ли тука хора, бре?

Къде сте се изпокрили?