Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Кара Хасан като че ли нарочно изчака бея да се отегчи дотолкова, че да е готов да приеме поканата на един от новите си търновски приятели за авджилък — и едва тогава го намери в кьошка край реката, за да му каже:

— Беим, още един от ония, НастрадинПетровците…

Този път Юмер бей не се ядоса, че сейменбашията не може да проумее огромната разлика между Настрадин ходжа и Хитър Петър. Само вдигна ръка:

— Доведи го!

Но Кара Хасан не можеше добре да се прикрива, въпреки че обичаше да получава подкупи от различните посетители на конака. В себе си той лесно се оправдаваше за това — нали е Кара Хасан а не някакъв лафадх от тия, който умее ловко да се крие зад думите.

Какво има? — отгатна нещо нередно по смущението му Юмер бей.

— Беим, тоя гяурин веднаж каза, че е НастрадинПетровец, а пък друг път …

На два пъти Вълю кехая се опита да проникне във войводницата, за да говори със самия войвода, но Кара Хасан го връщаше с краткия отговор, че Юмер бей е наредил никой да не го безпокои с молби и оплаквания. И едва когато на третия път Вълю кехая пусна в джоба му една жълтица, той се сети, че може да го въведе при бея като разказвач на масали.

— Е, какъв е този гяурин, сайменбаши?

— Ще го видиш, беим — уклончиво отговори Кара Хасан.

— Доведи го — добродушно рече Юмер бей. — Днешното яйце е по-добро от утрешната кокошка.

Кара Хасан само завъртя глава — както наредиш, беим — и зарадван, че всичко се уреди лесно, забърза по посипаната с пясък пътека.

Още щом зърна отдалече косматото лице на приближаващия към кьошка гяур, Юмер бей потръпна от неприятно усещане. Като че трябваше да изпие горчиво лекарство, което сам бе поискал.

Вълю кехая непохватно стори темане, изправи се и в упор погледна бея.

Кара Хасан благоразумно се отдалечи.

Юмер бей дори не попита дошлия знае ли много масали за Хитър Петър. Този човек беше предзнаменование за нещо лошо, Юмер бей почувствува това с усета си на царедворец, който е бил свидетел на не едно тайно убийство и на не един коварен удар в гърба. Не само очите — цялата фигура, раменете, превити напред в привидно покорство, и дори разкрачените крака говореха, че пред него стои човек, който няма своя мисъл, човек оръдие на чужди мисли.

— За какво идваш при мене? — неприязнено попита беят.

Няколко мига Вълю кехая напрегнато го гледаше в очите. И когато заговори, дрезгавият му глас превърна напевния шум на реката в глухо, подземно бучене.

— Дойдох, беим, да ти кажа как можеш да убиеш Тодор войвода.

Юмер бей с усилие се въздържа да не изкрещи: „Аз не убивам никога! Бей съм, аянин съм! Има кой да върши мръсната работа!“

Но странното вцепенение, което го завладя при пристигането на този гяур, сковаваше и устата му. Той не чуваше нищо друго освен еднообразното, внушаващо таен ужас бучене на реката. Като че този шум беше стократно умножен дрезгав глас — гласът на застаналия пред него българин.

— Не мога да ти обещая, беим, че жив ще хванеш Тодор войвода.

— Защо? — чу най-сетне и своя глас Юмер бей.

— Тъй… — рече и замълча издайникът. Юмер бей опита да се усмихне. Но само устните му се изкривиха.

— И … колко искаш?

— Две кесии злато.

Юмер бей разбра, че повече няма сили да продължи тоя разговор.

— Върви… върви разправи всичко на бюлюкбашията.

Ръката му правеше някакви неопределени движения, защото не м о ж е ш е да махне повелително на този човек.

Когато остана сам в кьошка, той с облекчение въздъхна. Така много му се искаше да забрави, че докато седи тук, на прохлада край реката в Балкана, някъде се крие оня войвода.

И си помисли: дано сега не се появи Бедрие ханъм с прозрачните си шалвари и с познатите, отдавна втръснали думи: „В стар съд храната е по-вкусна, Юмер, чуваш ли?“

Не чувам, никакви такива приказки не чувам, щеше да й отвърне той.

Но тогава къде ще намери забравата?

При младите циганки ли?

При оланите ли?

Или да започне да гълта берж.

(… топчета ы малки парчета берж се вземали с кафе или с чаша вода — и действували като силен опиат. Заедно с хашиша — извлечения от мака опиум, това било едно от най-разпространените средства за опио-мания.)

Да стане афионлия …

Малките черни топчета се появиха пред очите му. Но това щеше да бъде началото на края. Краят на всички пропаднали хора — лъжлив рай и бавна смърт. Само два пъти бе опитвал берж, знаеше колко приятно, но опасно забавление е това. Ала знаеше също, че ако не намери някаква опора, ако не се залови с нещо, което целия да го завладее, ще дойде оня миг, когато ще повика Кара Хасан и ще му нареди да донесат три топчета маджун.