Димитър Мантов - Хайдушка кръв

— И виното изпил! — плесна с ръце Юмер бей, завладян от странна възбуда.

— И питата изял, и виното изпил…

— Харесваш ми, Кукуряк ефенди. Буюрум, разположи се като за дълъг лаф, махни и тази шамия от главата си.

— Хич не ми връзвай кусур, войвода ефенди. Тъй ми е харно. Пък шамията, ако махна, само ще се загрозя. Един арнаутин преди година ме окълца като зелка, оттогава ми изчезна брадата, с мустаците.

— Как така? — не разбра Юмер бей.

— Той беше вардач на един бостан, бостана на нашия бей. С ятагана си режел дини и пъпеши. Та, казваше ми една бабичка, от това било.

— От какво?

— От ръждивия ятаган, с който ме клъцна по главата. Подлюти ми се кръвта. Цяла година не можах да се оправя …

— Ай, завалия! И мустаците ти окапаха, а?

— Станах кьосе, ама никой в село не ми вика кьосе. Още помнят нашенци какви дълги черни мустаци имах — със съжаление поклати глава селянинът.

Той все още не поглеждаше към бея, очите му бяха извити нагоре.

- Е-е, Кукуряк ефенди, ще ме разсърдиш! Стига зяпа тавана!

— Като дойде виното, беим, ще има какво да гледам пред себе си, а сега хич не ми се ще да броя шарките на чергата. Пък в тебе да гледам не ми прилича. Един прост селянин да гледа търновския войвода в очите…

Юмер бей смътно усети, че тук нещо не е в ред. Дали този гяур не се прави на завеян с някаква цел?

Веселото настроение на бея изведнъж се прекърши.

— Кажи още нещо весело, Кукуряк ефенди.

— Ще ти кажа, войвода ефенди, защо да не ти кажа… Веднъж Хитър Петър се скарал с комшията си и докато разбере какво станало, комшията му ударил един шамар. Отишъл Хитър Петър в касабата и се оплакал на кадията: тъй и тъй, кадъ ефенди, ядох бой, искам справедливост… Ама кадията се случил приятел на Хитърпетровия комшия.

— Как тъй, кадия приятел на селянин чифчия?

— Този, комшията де, бил ваш, правоверен — бързо обясни разказвачът и Юмер бей усети каква остра хладина вее от думите „ваш, правоверен“.

- … Та кадията като негов приятел решил делото несправедливо. „Ще платиш, рекъл той на побойника, един грош на Хитър Петър, загдето си го ударил.“ Един грош, един, ама кой ти го дава. И Хитър Петър протегнал ръка да вземе гроша. „Нямам пари в себе си — казал побойникът. — Ще отида в къщи да донеса.“ И кадията го пуснал… Чака Хитър Петър, чака в кадийницата, ала оня не идва и не идва. Мръкнало се. Разбрал Хитър Петър, че са го вързали на празна ясла и като отишъл при кадията, му извъртял един шамар.

…как само произнесе тия думи: „Извъртял един шамар!“ На кадията, на правоверния, на османлията!

— … И му рекъл: „Сега, кадъ ефенди, всичко е наред. Ти сам отсъди, че един шамар струва един грош. Ти ще получиш гроша, който комшията ще донесе за мене, а пък аз ще вървя да си гледам работата.“ И офейкал, докато кадията се сети да повика някое заптие …

Юмер бей се взря в лицето на разказвача. И разбра защо той непрекъснато гледа към тавана. Иначе погледът му щеше да издаде лютата му омраза!

Как ли му се иска на този Кукуряк ефенди да извърти на някой османлия един шамар! Може би даже на него, на самия търновски аянин!

Юмер бей не знаеше какво да каже. Не му се слушаха вече никакви масали, с никого не искаше да говори. Да се махат всички! Всички да се махат! Напати се вече от хитър-Петровци. Един лаф не могат да пуснат, без да не покажат някак злобата си.

Злобата им… Голяма злоба таят тия гяури, голяма!

Как да живееш спокойно в тази земя, като вече знаеш, че около тебе, близо до тебе, с всеки изминат миг се събира и расте тази гяурска злоба?

Юмер бей закри очи с ръце. Ако не беше мисълта, че ще подражава на кьосавия селянин, и той щеше да извие глава към тавана, за да не гледа тоя, третия Хитър Петър. Притискаше ръце до очите си и си повтаряше, че трябва да се примири, нищо няма да излезе от желанието му да води весел живот тук, в тоя град, дето и на турския бей викаха войвода.

Ала минаха няколко дни и отегчението и скуката така го завладяха, че той пак започна да мисли: нещо трябва да се направи, трябва да има някакво постоянно занимание, за да не се поддаде на погубващото спокойствие, в което като блатни треви никнат глупавите прищевки на търновските бейове — уж веселби с циганки и олани, уж авджилък по гюмета, където повече се пие вино, отколкото се стреля, уж… още много уж забавления, след които се чувствуваш вътрешно изнемощял и още по-отегчен.

Да, трябваше да има някакво постоянно занимание. Умно занимание. И понеже разпитването на различните хитър-Петровци в последна сметка беше начин все пак да проникне в гяурското, в българското фелсефе, той отново нареди на Кара Хасан: дойде ли някой нов Хитърпетровец, да го пусне при него.