Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Какъв ли човек ще е?

Къде ли се крие сега?

Юмер бей беше сигурен: рано или късно и хаирсъзкият главатар ще му падне в ръцете. Или ще го убият, или жив ще го хванат. Дано го хванат жив. Ще нареди тогава да го докарат в същата тази стая и ще започне с него дълъг разговор. Ще го пита и разпитва, но ей тъй, приятелски, за да проникне някак в това неразгадаемо българско фелсефе. Фелсефето на един хаирсъзки главатар, който е тръгнал по горите, вместо да си живее мирно и тихо.

Вратата изскърца. Така предпазливо влизаше само Кара Хасан?

— Какво има? — с раздразнение попита Юмер бей.

— Беим, дойде още един от ония, НастрадинПетровците…

— Да се маха!

— … Идвал много отдалече, изпраща го…

Кара Хасан искаше беят някак си да се развесели, за да не се кара на него и на бюлюкбашията за онова, което се случи на Дар агач. Този, новият зевзек, му се виждаше най-подходящ от всички, които бяха идвали досега. Като го погледнеш, не може да не се усмихнеш — един такъв смешен нос има, а освен това е кьосе.

(… в старите масали кьосетата и плешивите хора са все герои, които се отличават с хитрост и находчивост, живи шейтани, само с поглед могат да те излъжат.)

— Този, новият… е кьосе, беим. И ни един косъм няма на главата си. Не е като другите НастрадинПетровци.

— Я по-добре отвори прозорците! — обади се Юмер бей.

Кьосе бил. И плешив. Може пък да не е никак глупав. И да не е като ония двамата хитър-Петровци, да е весел, много весел човек…

— Доведи го!

И Юмер бей примъкна медния гюм с шербета към себе си. Ледът се беше стопил, но затова пък шербетът беше станал много студен и той надигна гюма, пи направо от широкото гърло.

Новият Хитър Петър влезе без поклон и започна да зяпа към тавана, като че никой нямаше в стаята.

Юмер бей го заразглежда с любопитство. Виж, този вече е истински зевзек. По топчето на носа му личи — с такова смешно топче човек трябва да се роди. И с кьосаво лице. Ама дали е плешив не личи — вързал си главата с един пош, като жена.

— Ей! — извика Юмер бей.

— Къде си, беим! — продължаваше да зяпа към тавана българинът.

— Тука съм, на миндера, защо ме търсиш там горе?

— Защото там ти е мястото, войвода ефенди. Щом аз съм долу, ти като господар трябва да си горе…

— Как те казват?

— Имам си християнско име, ама всички ми викат Кукуряка.

— Ела, Кукуряк ефенди, ела да си пийнеш шербет.

Но кьосавият селянин продължаваше да гледа нагоре и да не забелязва седналия в средата на миндера Юмер бей.

— Не мога да пия шербет, беим.

— Защо?

— Захранили са ме с винена попара и когато мога, пия вино вместо шербет.

— Хахаха… — засмя се Юмер бей. — Добре си изпроси вино, само че в конака няма. Ние, чедата на Аллах…

— В конака може да няма, ама за конака всичко има.

— Добре, добре го каза, Кукуряк ефенди! Юмер бей плесна с ръце. Перде-чаушът, който стоеше вън пред вратата, веднага се появи.

— Кажи да донесат вино за гостенина! Перде-чаушът без малко не ахна. Где се е чувало бей да черпи гяурин с вино и то в самия конак?

— … И пастърма за мезе — додаде аянинът. Кьосавият селянин не помръдваше от мястото си до вратата и все зяпаше нагоре.

— Хайде, седни, Кукуряк ефенди!

Селянинът приближи, към средата на стаята, подви крак и седна точно така, както Юмер бей бе навикнал да присяда в Дивана — с подвито коляно, готов веднага да скочи и да притича за нещо. Но сега беят не седеше тъй и затова малко се сепна от това съвпадение.

— Разкажи нещо весело, Кукуряк ефенди… Идваха тука разни хитър-Петровци, ама никак не можаха да ме развеселят. Започнах да си мисля вече, че вие, гяурите от този край, не можете да разкажете или пък не знаете нито един весел масал.

— А! Излъгали са те, беим! Можем, как да не можем да правим джумбуш с приказки. Ти само ни сложи на сита софра и приказките сами ще започнат да се сипят… Ти чувал ли си как нашият Хитър Петър измамил лъжците?

— Кажи, кажи! — нетърпеливо го подкани Юмер бей.

— Как беше? — завъртя глава кьосавият селянин. — Тъй, тъй… Отишъл веднъж Хитър Петър в едно село. Двама лъжци, които се мислели за много умни, започнали да се навъртат около него, донесли вино, пита и печена гъска. Само че не сложили софра, ами легнали да спят, като се споразумели с Хитър Петър: който през нощта сънува най-страшния сън, той на сутринта ще изяде гъската и ще изпие виното. На сутринта рано-рано единият започнал да разказва съня си: „Сънувах, че съм се изкачил на седмото небе. Погледнах надолу и леле-мале! Свят ми се зави…“ Вторият рекъл: „Аз пък сънувах, че земята се разцепи на две и докато разбера какво става, паднах в пъкъла, при самия Тартор!“ А пък Хитър Петър се обадил: „Като ви видях, че сте отишли толкова далече, помислих си, че скоро няма да се върнете и взех, че изядох гъската …“