Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Пропукаха няколко пушки.

Изтрещяха няколко пищова.

Дядо Кутю и този път не помръдна — седеше все тъй, както отначалото, с изправен гръб. Само очите му бяха притворени.

— С ятаганите! — извика Назър ага и сувариите се втурнаха към бесилката.

Колко куршума бяха продупчили тялото на стария байрактар?

Колко ятагана го прободоха?

Той вече нищо не усещаше. Само един вик бушуваше в него — не вик на болка, а зов към тия, които го гледаха как умира: защо мълчите, братя?

— Чакайте! — скочи Юмер бей. — Не го убивайте! Жив го окачете на ченгел! На ченгел го окачете!

Назър ага притича и разбута сувариите. Сега само от едно се страхуваше — дано да не издъхне дъртият шейтанин, та поне накрая беят да остане доволен.

Сувариите се отдръпнаха и пак някой прошепна:

— Шейтан!

— Шейтан… - повториха след него другите.

Дядо Кутю, пронизан от десетина куршума, прободен от десетина ятагана, пак седеше с изправен гръб. Цялото му лице беше в кръв и перчемът му бе почервенял, очите му бяха плътно притворени, но гърбът, гърбът му бе изправен!

И отново пред Юмер бей ужасяващо бавно суварии и сеймени изпълняваха заповедта му-донесоха от най-близкия касапски дюкян голям железен ченгел — от ония, на които окачват цял одран вол. Циганите едва сега се появиха от тълпата, сръчно се метнаха на бесилката и завързаха ченгела.

— Вдигайте го! — по женски пискливо извика Юмер бей.

Назър ага отиде да помага на сувариите. Кара Хасан, за да не остане назад, притича от другата страна.

Няколко чифта ръце повдигнаха стария байрактар, а един от циганите с нож проби долната му челюст, за да може куката на ченгела по-лесно да влезе. А за да не се откачи тялото на байрактаря, прекараха едно въже под мишниците му и го вързаха за напречната греда на бесилката.

Най-сетне дядо Кутю Байрактар увисна на бесилката. Ала никой не разбра дали още жив го окачиха на ченгела, или дълго време османлиите бяха стреляли и мушкали един мъртвец.

Обратният път — от Дар агач до войводницата — Юмер бей измина с коня на бюлюкбашията. Кюркът го бе запарил, цялото му лице беше в пот и когато най-сетне възлезе на диванханата, той захвърли кюрка в ръцете на гавазите и извика:

— Леден шербет! Бързо!

И като се олюляваше, сякаш бе пил и препил, влезе в миндерлията приемна стая.

Въздухът вътре беше застоял, но Юмер бей нямаше сили да отиде и да разтвори оловните рамки на малките прозорчета. Отпусна се в единия край на миндера и замря.

Сам не знаеше защо дойде тук, вместо да отиде в къщи да си отдъхне сред прохладата на градината.

Кафеджията на конака — стар турчин, който освен на кафета беше майстор и на различни шербети, донесе малък меден гюм, в който плуваха парчета лед. Той бавно и внимателно напълни с червен шербет една тумбеста венецианска чаша и я подаде на бея.

Юмер бей на един дъх изпи шербета и почувствува, че отново започва да живее.

— Още!

И като пое от ръцете на стареца повторно напълнената чаша, с глава му направи знак да излезе.

Въздухът в стаята вече не притискаше гърдите му и той забрави за затворените прозорчета. Една мисъл, която през цялото време — от Дар агач до конака, се бе раждала в съзнанието му, сега вече така го завладя, че започна да говори на себе си: щом байрактарят е такъв, жилав българин, какъв ли ще е хаирсъзкият бюлюкбашия?

Хаирсъзкият бюлюкбашия … българите го наричат войвода.

Войвода!

Юмер бей тръсна глава от гневно досещане — и той, търновският аянин носеше званието войвода!

С гяурите да се приравнява! Кой е могъл да допусне това? Османските военачалници, които някога са покорявали тази земя, са нямали ум в главите си! За да превземат по-лесно селища и крепости, раздавали правдини на раята наляво и надясно. Оттогава е това гяурско звание на търновския аянин. И конака наричат по български войводница.

Как тъй? — питаше се Юмер бей. И той, и хаирсъзкият бюлюкбашия са войводи! Но се досети и друго — че сам нарича главатаря на разбойниците бюлюкбашия — като го приравнява така с началник на цял бюлюк от заптийската войска. А тия разбойници едва ли могат да се насъберат повече от двадесетина души.

Но както и да извиваше мислите си, Юмер бей разбираше, че оня войвода му е равен и по чин, и по цена. Всеки човек си има цена — беят заради произхода и положението си, агата заради парите си, ефендието — заради ума си. И това, че той нарича оня войвода бюлюкбашия, ако трябва да се говори справедливо, е тъкмо на място — Назър ага да не е кой знае колко умен? А за оня войвода казват, че бил много учен, даскал бил в Трявна, преди да хване гората. И книги преписвал …