Димитър Мантов - Хайдушка кръв

С ятагани изкопаха тесен гроб в земята и когато той намести кокалястото си тяло в него, сложиха отгоре му ситни камъни, най-отгоре чимове, отсякоха един млад габър и го забодоха до главата му, а край стъблото на габъра нагласиха масура от свирчовина. Тъкмо завършиха всичко и Назър ага пак вдигна хората си на юруш. Викаха турците, думкаха даули. А дядо Кутю лежи в своя гроб и си повтаря: боже, по-добре и аз да умра, та да не гледам, как турци изколват дружината ми, да не гледам, боже, как се пролива хайдушка кръв, защото то не е кръв, а кърваво миро — една капка стига да причести който и да било българин… По едно време виковете утихнаха, утихнаха и гърмежите. Тази тишина беше най-страшното мъчение за закопалия войвода. Свърши се вече светът за него, свърши се! Нямаше сили дори да се размърда в своя гроб.

Но истинският хайдутин нали е направен от чилик — колкото повече го биеш, по-здрав става. Така и дядо Кутю Байрактар — съвзе се, изчака да настъпи нощта и се откопа. Зор видя Назър ага след това — с новата си дружина им показа, че и той може да пали турски чифлици, и да коли — с един замах две глави. Окървави се целия, чак по зъбите му вече имаше кръв — тъкмо тогава даскал Тодор дойде в дружината.

Тодоре, Тодоре, сине, ще отмъстиш ли за своя байрактар? Отмъсти им, Тодоре, покажи им, че сърцатите българи не се свършват. Във всяка хралупа по Тревненския Балкан са скрити я пушка, я пищов или ятаган, Знаците по хралупите само хайдутите ги знаят.

Изведнъж — не мисъл, а болка прониза байрактаря — ами ако издайникът знае какви са знаците? Ако знае пещерата, където трупаха оръжието на убитите сеймени? За златото не се и сети — злато лесно може да се намери. Но оръжието, то беше най-голямото им имане. Щом има оръжие, ще се намери кой да го запаше в силяхлък.

Издайникът… Намери го, Тодоре! Най-напред него намери! закачи го на една бука и къс по къс го нарежи. И семето му затрий. Такова семе трябва да се затрива, за да намалеят издайниците по земята ни и да се стряскат ония, на които турското злато им взема очите, а турските милости — душите…

В широк гроб бяха хвърлили османлиите стария хайдутин — имаше где да се мята и да рие с крака от болка, но мълчеше. Само диреше в тъмнината на зандана очите на младия войвода. Взираше се и го зовеше без думи — с немия повик на сърцето си, с болката, която сковаваше ранените му ръце и крака по-здраво от белезите.

Бяха го оковали тъй, както само османлия може да окове.

(… черни букаи на крака, бели белези на ръце, ситни синджири на врата.)

Тодоре, ей, даскале! Войводо без дружина и без байрактар … Варди се, сине! Най-много от издайниците се варди! По какво да ги познаеш ли? По очите, сине. Очите им са лакоми, преди да те Продадат, а след това гузни и уплашени. Само че ти по-добре да не ги виждаш след това. Лакомията и страхът пред турчина ги правят издайници. Това самите османлии са разбрали, затова всяка хайдушка глава е оценена но толкова и толкова жълтици. Дни, седмици, понякога месеци пресмята издайникът какво може да направи с толкова и толкова жълтици. И като си направи сметката, лакомията му го надвива. Варди се от хора с алчни очи, войводо, сине, Тодоре … Варди се!

Кой от ятаците ни има такива очи?

Не мога, сине, сега не мога да ти помогна. Не им виждам очите. Й твоите очи не виждам, ама знам, че ти имаш очи на светец. Като че от икона си слязъл, момче, толкова чисти са ти очите. По тях познавах кога какво си решил — очите те издават по-бързо от думите, при все че ти, синко, не се боиш и с думи да се разкриеш, Целият си открит, като разтворена книга, даскал Тодоре, само да има кой да те разчете. Не съм се учил на книга, знам само как се пише буквата, с която започва името ми — ти ми я начерта веднъж с пръчка върху земята — една права резка и две криви, като знаци от рабош, едната от кривите отива нагоре, другата надолу. Аз ти казах: то е като човек с една ръка и един крак. А ти ми отвърна: и толкова стигат, ако сърцето на човека е на място…Помниш ли, сине? Като ме качват на бесилото, само за това ще мисля — да ми е сърцето на място, то е най-важното. Турците имат обичай да бесят кога е насъбран най-много народ, по пазарища и сборове, повече хора да се уплашат, като гледат как умираме. Глупави са османлиите, сине, много са глупави. Тия, гдето гледат как увисваме по бесилките, докато са живи, ще помнят как е умирал хайдутин. И ако дойде време тях самите да подгонят, току виж, че са станали храбри. Разбра ли това, момче? В дружината ми са идвали и такива, избягали от страх да не ги заловят турците. Знаеш ли, като се закалят през няколко битки, какви стават? Истински стръвници!