Димитър Мантов - Хайдушка кръв

— Защо? — заинтригува се Юмер бей.

— Защото я бях направил много хубава, ама от върба.

Юмер бей озадачено погледна разказвача.

Я го виж ти как надхитрил бея!

— Що стана по-нататък?

— Пак дойде Исмаил бей. Отдалече започна да крещи. Пък аз му викам: ти, беим, не заръча от какво дърво да ти направя колата. Върбово дърво имах, от върба я направих.

— А беят?

— Скочи от коня и се спусна да ме бие. Ама на мен не току тъй ми викат Таласъма. Имам си в работилницата едни такива тъмни кюшета, дето само аз си ги зная. Скрих се и до вечерта никой не можа да ме намери. Беят ме търсеше из цялата къща, заканваше се да запали всичко, и работилницата, и къщата ми. Викаше, как ли не ме наричаше, пък и добре псува на български. А жената, тя и друг път ме е спасявала, като насъбра десетина дребни деца от махалата, уж че всичките са наши, и вика, та се дере: аман-заман, не погубвай, беим, баща им. И децата викат и плачат. Омръзна му на бея да я слуша, омръзна му и да крещи. И си отиде. Оттогава не се е мярвал в село…

— Добре си го наредил.

— Той ме нареди добре, войвода ефенди. Кажи-речи половин година работих ей тъй…

Юмер бей хвърли още една жълтица в краката на селянина. Стана му жал за този опърпан хитрец, който всъщност не е никакъв хитрец, не е победител, а жертва.

Всеки миллет, всеки народ както си има свой език, има и свое фелсефе, своя философия. Така говорят мъдреците. Ала като започнат няколко умни хора да говорят за фелсефето на един или друг народ, рядко ще стигнат до едно мнение. То е тъй, защото е много трудно да се пресее през разума онова, което си видял или чул; все нещо ще те е трогнало или развеселило, все ще си в плен на личните си чувства.

Каквото и да се разправя обаче, Юмер бей беше уверен в това, щом хората живеят в един мемлекет 10 10 мемлекет (т.) — страна, земя. , под една власт и щом се делят на аги и рая, то е съвсем ясно, че агите по нещо ще си приличат. А и раята също ще има онова, което е най-важното за един човек, когато се изправя срещу друг — свое фелсефе.

Какво беше фелсефето на раите-българи Юмер бей само се догаждаше. И сега, като гледаше омърлушения, въпреки двете жълтици Таласъм ефенди, той се врече в себе си, каквото и да става, да проникне, колкото се може по-дълбоко, в мислите на тази наглед мирна и кротка рая. Друга полза от престоя си тука не ще има.

— Кажи още нещо — насила се обади Юмер бей. Вече не му се говореше. Почувствува внезапна умора от мислите си и от този необичаен разговор.

— Какво ли да ти кажа, войвода ефенди … Всички се мъчим по божия свят. Има един вятър, ние му викаме кучешкия вятър, кюпек юлдюрю, като задуха, кучетата почват да скимтят, като че някой ги гони с тояга, бягат, горките, търсят завет, а то завет няма и няма …

Юмер бей още веднъж бръкна в кесията си и хвърли трета жълтица към селянина. Очакваше, че той поне сега ще разтвори ръце и ще стори оня унизителен жест на още неопитен карагьозчия, който е заставен да направи всеки човек, когато получава пари от своя господар.

Но Иванчо Таласъма пак не се наведе, дори не погледна жълтиците. Те и трите лъщяха пред него, върху шарената черга.

— Вземи тия пари — уморено рече Юмер бей. — Все едно че ти заплащам първата кола, която си направил за Исмаил бей. — И се усмихна: — Аз ще си прибера парите от него. А втората кола, оная, от върбовите клечки, тя си остава за твоя сметка, Всеки човек се шегува за своя сметка, Таласъм ефенди — без подигравка в гласа завърши той.

И посегна към наргилето.

Гюловата пъпка пак заигра във водата, ароматният драмски тютюн заизлиза на тънки струи дим от ноздрите му.

Иванчо Таласъма разбра, че разговорът свърши. Наведе се и като че разчистваше нещо пред себе си, събра трите жълтици. В движенията му нямаше и следа от раболепие. Беше съвсем друг човек — не свитият, уплашен селянин, а изморен и може би отегчен от нещо… също както сойтарията Юмер, също като него…

С тази мисъл търновският аянин остана съвсем сам в кьошка — да се върти като куче, което търси завет, да скимти в душата си, подгонен от стамбулския кюпек олдюрю.

Привечер в Габровския хан се събираха най-много хора. От чаршиите пристигаха търговци и пътници и се заемаха да приготвят вечеря. Какво ли толкова имаше в похлупците — малко сирене, малко сланина, а в торбите — лук, чесън и престъргана пита, станала на камък.

Вълю кехая разтвори голямата вулия и измъкна най-напред павурче с отлежала сливовица. Отпи бързо скришом, затулен в ъгъла на чардака.