Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Бедрие ханъм разбра, че днес двамата говорят на различни езици и е по-добре да се оттегли в харемлъка.

Нощес тя пак щеше да се вмъкне в неговата одая и той нямаше да я отпрати, поне в това беше сигурна.

— Ех, Юмер… Така е било винаги — кожата на лисицата е нейното нещастие.

И като се усмихна закачливо като момиче, игриво подскокна и изчезна зад гюловия храст.

Едва сега Юмер бей се сети за какво бе намекнала Бедрие ханъм. Не толкова за скъпия подарък, колкото за младата циганка.

Всъщност какво бе станало тогава, в оня потънал сред зеленина кьошк?

Нищо ярко нямаше в съзнанието му. Прозрачни шалвари. Гъвкав гол кръст. Влудяващите писъци на зурните, дрънкането на дайре…

— Беим, доведоха още един от ония …

Сейменбашията 7 7 сеймекин (т.) — стражар; сейменбашия — началник на стражарите. Кара Хасан, висок и слаб арнаутин, облечен в скъпи сърмени дрехи, със силяхлък от червена кожа, преви кръст точно там, до гюловия храст, където допреди малко стоеше Бедрие ханъм, и на Юмер бей се стори, че неговото темане е едва ли не подигравка. Дързост и подигравка — да се вмъкне чак тука!

Ала се сепна сам: та нали бе наредил да го викат и тук, щом е по работа, за която лично е заръчал.

— Кой? От тревненските хаирсъзи ли?

— Не е … От НастрадинПетровците.

Кара Хасан беше глупав като стамбулски каикчия. Само едно горе-долу приемливо качество имаше и той, го проявяваше обикновено по служба — имаше инат за сто мулета. Кажеше ли нещо, вече само повтаряше и не можеше да се отметне от думите си.

НастрадинПетровците… Няколко пъти сам беят му обясни, че е едно Настрадин ходжа, а друго Хитър Петър. Единият е турчин, другият е българин.

Това беше една от приумиците на Юмер бей още като дойде в Тирнова. Постоянната възбуда, желанието му винаги да върши неочаквани за хората неща, както в Стамбул и тук го накара вместо да се заеме със сериозните аянски дела — да продължи зевзешките истории.

В Стамбул бе слушал, че сред българите се разправят стотици весели случки за патилата, шегите и лудориите на Хитър Петър Дори името на този български Шегаджия го отделяше от Настрадин ходжа. Ходжата не винаги беше хитър и умен, понякога се показваше като наивен и дори глупав, но Юмер бей така бе свикнал с него, че го приемаше с всичките му кусури. Често пъти в сънищата си той го виждаше: благообразен старец, който язди своето мършаво магаре и наблюдава света; той е смирен и тих, умее не само да говори, но и както малко хора — да мълчи и да слуша другите. И нищо не убягва от внимателния му поглед.

НастрадинПетровците … Ще разбере ли най-сетне тоя див арнаутин, че смесва две противоположни неща? Нито за миг Юмер бей не можеше да си представи Хитър Петър с ласкавата усмивка на Настрадин ходжа, с благата му реч, дори не можеше да го види да язди магаре като ходжата! Нещо зло и лукаво имаше в съперника на ходжата! Това предубеждение Юмер бей носеше в себе си още от Стамбул, от масалите, които бе слушал за шегите на Хитър Петър. През последните месеци в Тирнова той все повече се убеждаваше в това. Не съзнаваше, че желае да бъде така и в разказите, които слушаше, отделяше само онова, което подкрепяше тази му мисъл.

Новите му приятели — четирима-петима търновски бейове, сами му предложиха услугите си да му доведат „на крака“ колкото си иска хитър-Петровци. Те всичките бяха убедени, че във всяко село има по единдвама хитър-Петровци и никак не е трудно да изпратят някои от гавазите да докара най-добрите от тях.

Преди няколко дни му доведоха един такъв Хитър Петър, от едно дряновско село.

Сейменбашията Кара Хасан стоеше все на същото място до гюловия храст. Отдавна му бяха известни странностите на Юмер бей. От две години бе главният му телопазител и без съжаление напусна Стамбул. В Тирнова той пристигна с няколко ката скъпо облекло, една кесия злато и с прозвището Кара Илан, Черната змия. Но прозвището му знаеха само слугите на бея. Тукашните сеймени още не го бяха научили и това никак не беше добре, трябва да го научат, за да се стряскат само от името му. Такова беше тайното му желание. Щом се появи някъде, всички да замръзват на местата си. Така както той замръзваше пред господаря си — бил той Юмер бей или някой друг. Паша или бей той никога нямаше да стане, такава бе съдбата му — да има господар над себе си. Но и той можеше да бъде господар в очите на ония, чийто страх можеше да вземе.

Кара Хасан нито за миг не допускаше, че е глупав. Само съзнаваше, че не разбира някои тънкости, които пашите и бейовете — затова са и господари — тъй често обичат да говорят и вършат.