Димитър Мантов - Хайдушка кръв

И се видя как минава на пискюлия ат през Едирне капия, а зад него остават шумните стамбулски улици, остава младостта му и споменът за големия му късмет — как от най-обикновен писар-кятибин стана приятел на везири и разговорник на султана.

И още … още …

Розовата Гюл джамия, където обичаше да прави петъчната си молитва, кьошковете край Босфора, пемЗените питки кетен халва, които в Търново дори баш майсторът на халваджиите не можеше тъй сладко да приготви.

Навярно в Топкапу още разправят тъжната и в същото време много смешна история на Юмер бей, човекът, който можеше да разсмее и най-мрачния си събеседник. Много пъти той, сегашният аянин 5 5 Аянин — (тур.) първенец; така бил наричан през различните периоди на турската империя алийският помощник. на Търново, се опитваше да си обясни всичко, случило се само преди няколко месеца, но все оставаше нещо неясно. А враговете му и ония, които само търсят повод да се надсмеят над чуждото нещастие, навярно никак не го жалят, приказват тъй, както той самият много пъти бе приказвал със злорадство за изпадналите в немилост паши и везири.

— Пак ли си се умислил?

От четирите му жени единствена Бедрие ханъм имаше право така да го заговорва и ненадейно да се появява в гюловата градина, когато той се разхождаше. Градината стигаше до самия бряг на Янтра. Бейският сарай беше в дъното на големия двор, зашумен от асми и стари череши. Тук беше тихо и спокойно, като че наоколо не се издигаха къщите на турската махала — все богати постройки сред хубави дворища, оградени с високи дувари. Наблизо реката правеше плавен завой. Хисаря — сетня диря от гяурското царство, все още предизвикателно издигаше каменните стени на главния вход.

На търновския аянинвойвода се полагаше да живее със семейството си в конака, където имаше цял кат с просторни одаи. Това бе направено за ония аяни, които — както Юмер бей — пристигаха неочаквано и някой ден също така неочаквано трябваше да си заминат — те нямаха време да издигат сараи. Но Юмер, още като дойде в Търново, огледа войводницата — така тук наричаха конака — и разбра, че тия варосани одаи, в които бяха живели предшествениците му с жените и децата си, непрекъснато ще му напомнят за това, че е временен в Търново, че може би го очаква нещо по-лошо (да го заточат в някой затънтен край) или може би… Докато все още можеше да разиграва парите си, трябваше да си създава удобства, радост и веселие. Беше готов веднага да започне да строи сарай, но хаджи Калъч — един от старите търновски бейове, останал съвсем сам — цялото му семейство преди години бе измряло от чума — му предостави своя конак; не искаше да го продаде, не се и съгласи да получи кирия. Той живееше съвсем сам в една малка къща до кадийницата.

— Юмер …

Бедрие ханъм спря до големия гюлов храст с едрите, лъскави от влага пъпки, които чакаха само една топла нощ, за да цъфнат. Беше облечена в небесносиньо — цвят, който напоследък много харесваше, и тънкото й, слабо тяло потръпваше от хладината.

Юмер бей дори не се обърна към нея. От година-две Избягваше да я гледа в лицето, защото всеки път откриваше колко много се е променил самият той. С нея бяха връстници — на четиридесет и пет години, възраст, за която мъдрецът казва, че е прагът на старостта. Всичко, което му бе донесла тя — вдовица на велик везир, наследница на големи богатства — вече му тежеше.

— Надгробни надписи ли измисляш, Юмер? — усмихна се Бедрие ханъм от другата страна на гюловия храст.

— Толкова ли весел ти изглеждам? — оживи се той.

И да беше изморен, тъжен или отегчен, щом около него имаше задрямали лица, той трябваше да бъде разговорлив. Такъв му беше нравът или по-право занаятът. Затова беше сойтария, затова успя да достигне до големи почести…

(… трудно е да се обясни какво точно означава сойтаръ като прозвище на човек, близък на падишаха. В многобройните книги за „потайностите на султанския двор“ няма дори бегло споменаване — в тях авторите се надпреварват да разказват харемски истории … Сойтарията не е бил шут или смешник — фигура, позната в дворовете на западните владетели. Уморителните заседания на Дивана, където поне „по принцип“ трябвало да участвуват най-мъдрите и най-дипломатичните, т.е. прекалено сериозните държавници, изисквали и минути на отдих — някой да разкаже нещо смешно, интересно и забавно. Този „някой“ не можел да бъде шут или кабуй, защото делата, които Дивана решавал, били от огромна важност, а знае се, че понякога и една изпусната дума може да услужи на врага. Така се стигнало до практиката някой султани или велики везири, Като подбират помощнйците си, да издигат на високи длъжности и хора, които освен качествата на държавници притежават и весел дух, чувство за хумор и приятен начин на разказване. Един масал, една Настрадинходжова история бързо може да освежи изморените паши и везири, за да продължат след половин или един сахат обсъждането и решаването на тежките, и заплетени султански дела. Но, разбира се, не било задължително в Дивана да има сойтария, защото не всеки държавник притежава чувство за хумор …)