Димитър Мантов - Хайдушка кръв

— Влез!

Този глас реши съдбата й.

Вратата изскърца зад гърба й.

Вътре беше тъмно, само от пролуките между покрива и дебелите каменни зидове се прецеждаше разсеяна, умираща светлина.

— Ти… коя си?

— Козарката.

— Каква козарка?

— От Големаните …

— А-а! — засмя се той.

— Аз… — сама не съзна, че се обади тя и уплашено млъкна. Не знаеше какво трябва да каже. Искаше само да чуе собствения си глас, да се увери, че все още може да прави нещо и по своя воля, нещо съвсем обикновено — да каже някоя дума, да направи някоя крачка и то така, разбира се, че да не го разсърди.

— Я намери борина и запали, та да се видим!

— Къде … къде има борина?

Тя се обърна, размаха ръце, уж че търсеше, но и да намереше борина, нямаше да я запали. Тъмнината й даваше смелост. Тъмнината и мисълта, че ако реши, може да побегне. Да, може да побегне!

— Какво, не откри ли борина?

— Няма…

— Нищо. Отвори докрай вратата. Месечината ще ни свети.

Тя отиде до вратата и мисълта да побегне стана толкова неудържима, че краката й бързо я отведоха навън.

Но я настигна неговият глас:

— Ей, моме! Къде хукна? Уплаши ли се? Как позна, че се уплаши?

… Може би така е по-добре. Без своя мисъл, без своя воля, даже без свой глас.

— Каква си плашлива! А пък уж ще ми ставаш невеста…

Тя седеше в края на одъра, в самия край. Още не беше я докоснал, но това можеше да се случи всеки миг. И щеше да се случи.

Той се наведе от одъра и с две ръце загреба жълтици от медника.

— Вземи!

Тя не помръдваше.

— Вземи, момиче! Всичко е твое!

Жълтиците се разсипаха по одъра. Зазвънтяха по пръстения под, задрънчаха по медника.

И тогава лудостта обхвана ранения войвода. Той гребеше злато, сипеше го върху нея и й говореше думи, които тя никога не бе слушала. Колко хубава била. Устата й — черешов цвят. Снагата й — самодивска. Какъв хубав син ще му роди тя! Може да е и момиче. Нищо. И то ще носи неговото име. На книга ще напише, че днес… (какво е днес?) двамата са се венчали. Ще й каже при кой свещеник ще отиде. Има един… той му е ятак. Ще му покаже книгата и отчето пред целия свят ще се кълне, че ги е венчал на днешния ден. Тъй ще казва и ще се кълне. И всичко останало ще е наред, само да не е тази миризма на развалена лой и на кучешка колиба. Потераджиите сега са далече, но може да дойдат и тук. Ще дойдат, защото издайниците по тази грешна земя не са се свършили и кой знае дали някога ще се свършат… Като има злато, тя, жената на даскал Тодор войвода, и от издайниците може да се откупи. Ако не успее да се откупи, тогава й остава най-вярната опора неговите момчета. Хайдутите. Пак ще се появят в гората хайдути. И като разберат, че т я е невяста на убития войвода, тъй е, на убития. Ще го убият. Гонят го, ще го хванат и ще го убият. Но неговият син ще остане. Син или дъщеря — все едно: нещо от него ще остане. Ще остане ли, невясто моя, гургулице моя, гальовнице моя…

Жълтиците лепнеха по ръцете й, по краката й, нещо студено проникна в моминската й пазва. И това са жълтиците. Жълтици ли? Ами неговите ръце къде са?

Майчице, колко е студено …

Говореше си, че е студено, а пък цялото й лице гореше. Тресеше я, чак зъбите й тракаха.

Жълтиците вече лепнеха и по гърба й. Убиваха я. Защо са й тия жълтици? Защо й пречат?

Очертанията на Стамбул неочаквано се появяваха на тихите води на Янтра. Това беше ту върхът на някое белосано минаре, ту сводът на някоя покрита чаршия, ала най-често — до болка познато кътче от сарая „Топкапу.“

Невидим тръстиков калем теглеше тънки линии Юмер бей притваряше очи. Искаше му се да чуе гълчавата на еничарите, да долови някой познат глас (може би на самия велик везир!) и най вече — да слуша ехото от собствените си стъпки в двора пред Вратата на щастието …

Острието на калема беше обаче толкова безшумно, че и съвсем слабо скърцане не се чуваше. А водите на реката бързаха да погълнат сънните видения.

„Когато падаш, чоджум, прегръщай земята“.

Говореше мюнеджимбашията Исмаил ага, главният звездоброец в Топкапу.

Ти шейретин, знаеш само лошо да предричаш. Тъй е — един работи с ръце, друг с език. Само че тия, дето от лафа живеят, и те не са от един сой. И при тях има умни и глупави. Те се познават много лесно: умният не казва онова, което знае, а глупавият говори за онова, което не знае.

Така се завъртат мислите на Юмер бей, че той сам се изкарва глупак. И с ожесточение към себе си започва да повтаря: глупав съм, глупав съм за цяла сюрия лафаджии. С една дума прерязах връвта на целия си живот!