Димитър Мантов - Хайдушка кръв

„Светлий лев в чарном полю себе изправляет…“

Светъл лъв…

В „чарном полю“ … Тъй са говорели някога дедите ни, а сега тъй се пише само в църковните книги. Не вярвате ли?

Я ги виж ти, на даскал Тодор от Трявна не вярват, дето е научил две стотици деца да четат и да пишат…

(… и друго има в същата тази книга — българите са наречени „народ вяще силами, неже разумом славен“. И още за България: „Нине турскую признае по-низна рабиня“.)

… и да мислят! Тъй е. Научих ги и да мислят. Най-трудно е да научиш човека да мисли, сиреч да говори с вътрешната си реч. Някои казват, че на това никой никого не може да научи, трябва да си се родил с такова подадине. Ами тогава защо има даскали, ако поне те не си мислят, че учат хората да мислят? Затова господин Жефарович — нека ми прости за укора — не е прав, като казва за българското племе, че то е известно повече със своята сила, отколкото със своя разум. Е, вярно, понякога късно се сещаме какво сме могли да направим, ама друг път и умът ви — не само ръцете и краката ни — работи … Не, не е прав господин Жефарович. Виж, вярно е казал, че сега българинът сам се признава за най-нисък турски роб. Но не всеки българин! Не всички българи!

(…в Стематографията за Турция се говори като за „турска свирепа ръка“, която държи меч, присвоява благата на източните народи и „нагло разорява покоя на западните“.)

… Учен човек ще е тоя господин Жефарович. Сам се нарича „иллирико-рассианский общий зограф“ и това личи от книгата му. Само зограф може да се сети какво е нужно сега по българските земи. Отдавна вече е забравен българският герб. Българите са петимни една дума за себе си да прочетат. Пък и да видят. Тия гербове тревненските зографи ще изпишат, дето могат — за ония богомолци, които знаят да четат не само по книга, ами и по зографско рукоделие. Ами резбарите? Изглежда господин Жефарович повече за тях е издал съчинението си — да гледат образите и да ги пренасят върху ореховото дърво…

(… в книжката „Свети Архангел“, в която се разказва за осемстотингодишната история на най-старата тревненска църква, можем да прочетем и тия редове: „Черквата «Свети. Архангел» грижливо пази и предава от поколение на поколение един царски кръст, изработен от злато и носещ във вътрешността си палисандрово дърво, гравирано с 12 изящни резбени сюжети от евангелски събития. Златният кръст, който е записан не на едно място в черковния кодекс с наименование «честния кръст» — «стария кръст», се поставя в дървена кутия, изработена като подвързана книга със затворки. Като сравнихме този кръст с царския Шишманов кръст, който се пази в манастирския храм «Свети Илия» до Тетевен, останахме изненадани от приликата. Ако тетевенският кръст е дар от цар Иван Шишман, защо кръста на тревненската църква «свети Архангел» да не е дар.

от някой от Асеновци, царували и подвизавали се по тия околни на столицата Търново места?“)

… Къде се скрихте, ей, подивели в горите, колибари?

Чувате ли ме?

Чувате ли поне външната ми реч?

Виша чуваше само откъслечни думи, къси викове и скърцането на одъра. Навярно той се мята по одъра, навярно цялото му лице е в пот и превръзката му може да се е разместила. Но тя не смееше дори да открехне вратичката. Скоро щеше да се стъмни. Тогава вече можеше да се появи в колибата.

Какво ли ще стане тая вечер … Щом се посъвземе, той ще посегне към зелената стомна. Така правеше винаги.

… Така направи и сега.

Тя го видя. Видя през тясната пролука между каменната стена и покрива как дълго пи. Боже, съвсем ще се опие! Нали баба Тушана каза само една-две глътки. Да не му стане зле?

Въпреки че се вайкаше, загдето го остави да пие тголкова много от упойното биле, в най-скритите си мисли тя беше доволна — нека главата му се размъти съвсем, та да не може да я познае нито за миг, нито за миг, нито за един-единствен миг, дано не разбере, че тя не е козарката, която очаква да дойде.

Той се отпусна на одъра и пак заспа.

Пролуката между най-горния ред камъни и мертеците на ниския покрив беше тясна и дълга. Пред очите на Виша се мяркаха гредите на отсрещния скат.

Нощта настъпваше бързо, тъмнината се утайваше около колибата.

И в гърдите й нещо се утайваше — нещо гъсто и тежко за дишане.

Как бутна вратата тя сама не разбра.

Изведнъж проеча неговият глас:

— Кой? Кой идва? Тя мълчеше.

— Кой си? Казвай!

Тя пак мълчеше. Стоеше още вън, при открехнатата врата и мълчеше.

— Обади се, ей!

— Влез де, влез да те видя! И гръмко и повелително: