Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Едва ли в Стамбул имаше по-добър разказвач на Настрадинходжовите приключения от Юмер бей. Не напразно казваха: Сойтаръ Юмер влезе в Топкапу с магарето на Настрадин ходжа. Ала злословниците едва ли допускаха, че зад всичките му успехи стоеше Бедрие ханъм.

— За мене, беим, поръчай такъв надпис: „Аз знам, че моите сълзи няма да те съживят, затова и плача.“

— Хахаха… — високо се засмя Юмер бей Сойтарията и който не го познаваше, щеше да си помисли: как сърдечно се смее той, как откликва на веселия лаф, който чува за пръв път!

Но Бедрие ханъм му беше казала това преди няколко дни. Тя вече повтаряше и потретяше едни и същи думи и го плашеше със странните си постъпки. Като че бе станала друга, като че не беше жената, която познаваше от петнадесет години. Нещо угасваше в нея и въпреки неочакваните изблици, когато нощем се вмъкваше в стаята му, без Да я е викал, той усещаше и разбираше, че всичко това е като треска — и горещината ма кръвта й, и внезапната хладина. И като треска ще мине, Трябва само да бъде Търпелив.

Тя му бе родила четири деца. И четирите мъртви. Старата кадъна, която в Стамбул й бабуваше, веднъж му обясни: Бедрие ханъм има лоша кръв, за деца лоша; докато носи плода под сърцето си, това не личи, но като ражда, когато се откъсва пъпната връв, лошата кръв отравя детето.

И Юмер бей затаи в себе си някакъв неясен страх, от лошата кръв на Бедрие ханъм. Понякога му се струваше, че дори тънките червени жилки, които прорязват синкавата белина на очите й, пулсират не с кръв, а с отрова — гъста, червена отрова, която може да клъвне човека с един лош поглед.

Но тя никога не го бе поглеждала с омраза. Беше привързана към него, може би защото тя го бе създала с ума и с парите си — за да стане на третата година след сватбата им бей и приятел ыа велики везири.

Бедрие ханъм нещо говореше сега. Навярно нещо-много умно, защото тя предпочиташе да мълчи вместо да бръщолеви празни женски приказки. Обаче Юмер бей нищо не чуваше. Съзнаваше, че трябва да внимава, за да разбере какво му казва тя, и все пак не можеше. Завладяло го бе онова настроение на тайна скръб и на самобичуване, когато случилото се преди няколко месеца в Стамбул оживяваше в него само с няколко-думи („Как можах! Как можах да изпусна оня лаф за султана!“).

Лафът, думите, които бе изпуснал, той не обичаше да изравя от паметта си. Ставаше му срамно за самия него, за това, че нищо смешно и остроумно нямаше в онова, което бе казал пред двама везири.

(… султан Махмуд I — син на Мустафа II и приемник на Ахмед III, станал падишах на тридесет и четири годишна възраст, през 1730 година. На престола го довел еничарски бунт. Управлението му започнало с това че погубил двамата албанци Мюссали и Патрона, от които първият бил станал от кафеджия кул кехая, а вторият от теляк — румелийски валия. Привържениците им се опитали да разбунят цялата столица и да убият Махмуда, но той се досетил навреме, наредил да изнесат свещеното знаме и насъбралите се правоверни успели да разпръснат смутителите.

Първата му война — с австрийците (1736–37 г. — завършила с победа за Турция, защото австрийците допуснали няколко съдбоносни грешки. Султан Махмуд пред заплахата от война с Русия сключил мир с персийския шах Надир, като му върнал завладените преди това области. Войната с Русия — тогава императрица била Ана йоановна, траяла от 1736 до 1739 година и завършила с успех за Турция; която си присъединила Северна Сърбия и Малка Влахия…)

Той, Юмер бей, би се оправдал поне пред себе си, ако не знаеше кое е болното място на султана. А то, кой по-добре от него можеше да каже за какво постоянно се тюхка падишахът? Само думата аджем 6 6 аджем — персиец. караше Махмуд I да подскача. Тъкмо това изтърси пред двамата везири Юмер бей, когато те го срещнаха на връщане от Арз одаята в сарая Топкапу. Единият от тях — оня стар пезевенгин Исмаил паша, го попита как се чувствува в кьошка светлоликият падишах. „Нещо му убива персийският килим“ — изтърси Юмер бей, без дори да се замисли, и с това реши съдбата си. В същото време султан Махмуд се съветваше със садразама и с еничарския Ага как е войската, могат ли да започнат война с Персия.

„Падишахът вече не искал и да седи на персийски килим“.

„Не че не иска, а не може…“

Тия думи се понесоха из целия сарай, защото всички мразеха султана и само диреха повод да злословят. А сега неговият любимец Юмер бей им даваше такъв хубав лаф за подигравка.

Тогава, в кьошка, султан Махмуд наистина не седеше с кръстосани крака върху персийския килим, а се разхождаше нервно. Напоследък, по причина, която мислеше, че само хекимите му знаят, той не можеше да седи дълго с кръстосани крака. А ето че сега и болестта му, която смяташе за срамна, бе излязла наяве…