Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Ето, този тефтер, с черната кожена подвързия, той си купи, когато стана четец в тревненската църква „Архангел Михаил“. И когато за пръв път си пусна брада …

(… в ръкописната тревненска история е отделено място и за брадите: „Мъжете в Трявна освен долната част на главата си, бръснели си и брадите. Брада са носели само старите хора, които нямали вече деца и на които е казано вече дядо. Но и такива стари не били задължени да си оставят бради, оставянето на бради зависело от волята на стопанина й… с церемония, защото се считало «бужо лицо». Който ще си оставя брадата, повиква няколко брадати старци в дома си или в някой кръчмарски дуген, почерпва ги с вино или ракия, целува на всичките ръка и им съобщава намерението си, че ще си оставя брада. Старците му дават съвети, че той не трябва да прави вече алъш-вериш, трябва да се хвали с брадата си, ако има, да ходи винаги в черква и др. И тогава те, старците, от своя страна му целуват ръка и му честитят брадата с думите: «Честито ти лице!». Само така оставена брада се считала за свещена…“)

Едната му ръка мачкаше тефтера, а другата — брадата. Беше си пуснал брада, без да пита когото и да било, въпреки че отдавна вече не е църковен четец.

За какво тогава хвана гората? И тук ли да мисли какво щял да каже тоя или оня?

Ще си остави брада, дълга до коленете. Ще спира колибарите по дърварските, пътеки и ще кара с нож в ръка да му честитят брадата с ония думи:

— Честито ти лице, даскал Тодоре!

— Честито ти лице, войводо!

А той само ще ръмжи по някоя дума в отговор, защото знае, че те още при първия завой на пътеката ще плюят и ще го псуват. Неведнъж беше се удивлявал той на какви ниски дела е способна човешката порода. Защото, ако страхливите си остават винаги страхливи, тогава всичко ще е наред — само ония, които са се родили с лъвско сърце, ще вършат смели дела. А цяла мръсотия е, когато страхливец се реши на смела постъпка — дълго време той ще се готви за това и като се престраши, вече не можеш да го спреш. После от него не можеш да си кажеш думата, въпреки че той пак си остава страхливец — една стъпка още не е извървян път.

Това даскал Тодор е записал в ей тоя тефтер, с черна кожена подвързия. Да се знае какви мисли е родила главата на даскала, който остави даскалъка и хвана Балкана. Да чете, който е умен и разбира, неговата вътрешна реч, същата реч, за която Дамаскин Студит пише, че се различава от външната реч, от думите, казани само за пред хората.

— Честито ти лице, даскал Тодоре!

— Отдавна вече не съм даскал. Хайдутин съм. Войвода съм!

Но никой от ония, страхливците, не му възразява с думи от неговата вътрешна реч — че е войвода без дружина, че е един ранен вълк, който и леговище няма…

— Кажете, де е — подканя ги той, а ония като псалтове само повтарят. Истинско антифонно пеене:

— Честито ти лице, даскал Тодоре!

— Войводо…

— Ревнителю…

— … на българското отечество!

Ревнителю на българското отечество.

Виж, това вече никой колибарин не може да измисли. Тия думи са от неговата вътрешна реч. По-точно от книгата, която е прикътана в кожения вързоп до тефтерите. Донесоха му я чак от Беч. Киига, наречена Стематография. Ето я…

(… в посвещението, написано от карловецкия митрополит Павел Ненадович, авторът на книгата Христофор Жефарович е наречен „ревнител на българското отечество“. По-късно бяха открити документи, в които се говори за „священик булгар Зефарович“, роден в Дойран, Книгата пък е издадена във Виена (Беч) през 1741 година и представлява изображения на гербовете на славянски и някои неславянски народи, дори и на тия, чиито държави тогава не са съществували; има и изображения на български и сръбски царе. Под всяко изображение е поместено и стихотворение; написано от същия господин Жефарович. А накрай са отпечатани различни бележки … Ето и българският герб …)

Хубаво, много хубаво го е изрисувал господин Жефарович. А пък онова, което е написал под герба, се помни от едно прочитане. Чувате ли, ей, подивели в Балкана, кодабари? Сега ще ви кажа какво е написано под българския герб. Е, не се сърдете, че ви наричам подивели. Никак не сте глупави вие, братя мои. Та нали и аз съм като вас. Само че малко по-учен. Малко. Защото вие и без да сте чели много книга, сте си люто паметни. Не сте много разговорливи, ама всеки от вас може да каже своя дума за себе си, за българското племе, та и за целия божи свят. Своя дума. Тя може да е малко тъй… да не е съвсем на място, но си е негова, на незабелижимия на пръв поглед българин, който си мълчи, трае си там, някъде потулен, и чака, цели векове може да чака… да търпи и да чака. А пък аз, братя мои, като попрочетох разни книги и като си поблъсках главата, да не мислите, че кой знае какво съм направил? Даскал съм. Това ми е работата — да давам съвети на другите, въпреки че понякога сам не зная какво да правя и се нуждая от ум и съвет… Но нали говорехме за господин Жефарович? Слушайте!