Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Тогава Хитър Петър рекъл:

— Чакай сега и аз да стисна.

Взел скришом в шепата си малко прясно сирене, стиснал с него желязото и… изтекла вода.

Змеят се зачудил на това юначество и поканил Хитър-Петър да се побратимят.

Когато Митю Гонимъглата млъкна, Юмер бей го попита:

— И ти ли … такъв голям българин, и ти ли тъй щеше да постъпиш?

— Защо пък да не го излъжа! — троснато отвърна балканджията. — Едно време имало и змейове, и големи юнаци. После юнаците ставали все по-малко и по-малко. Появили се хора, които започнали да се бият с хитрост, а не с юначество.

Юмер бей даде на този, първия Хитър Петър, една жълтица и го отпрати. Беше огорчен заради самия Хитър Петър. Тъй подло да излъже един юначен змей! И българинът, тоя здравеняк балканджия, тъй щеше да постъпи — направо му го каза. А Настрадин ходжа, виж, никога няма да направи това. Не беше по юначествата кроткият ходжа. То и когато се преборваше с думи, пак не измамваше, а надлъгваше…

Но какво разправя вторият Хитър Петър?

За каква ялова крава?

Защо не споменава името на българския хитрец?

Йванчо Таласъма използуваше случая да се оплаче на бея, че някакви сеймени му отмъкнали кравата.

— Кога стана това? — попита Юмер бей.

— Има-няма, беим, седем-осем години, беим. Пък, може, беим, да са и повечко, беим…

Беим, беим, беим, ама няма да успееш, тиквена главо? Юмер бей любезно се усмихна:

— И ти още не си забравил за тази крава?

— Как, беим, да я забравя, беим, като оттогаз, беим, вече нямам никаква крава, беим…

— Е, Таласъм ефенди, никак не си весел. Някой се е пошегувал с тебе… и с мене. Аз исках хитър-Петровци да ми доведат…

— Мене, беим, в село ме наричат още „нашият Хитър Петър“. Ама по-често ми викат Таласъма.

— За какво бе, айол, какво толкоз си сторил, та така ти викат! — с отегчение и съчувствие към жалкия селянин възкликна Юмер бей.

— За приказки, беим, хич ме няма, беим, ама виж, беим, ако е за сторване, беим, сторвал съм разни работи …

— Кажи, кажи! — нададе ухо Юмер бей и чак се наклони напред.

— Ам’чи… за кое по-напред?

— Последното, дето си сторил. Последното! — почна да губи търпение Юмер бей.

— То тогаз, беим, без малко не загинах, беим, че то беим …

— Стига с това „беим“! — избухна Юмер бей.

— Та… войвода ефенди… — тънко се усмихна Йванчо Таласъма, — аз правя коля …

— Успя, успя да ме надхитриш! — призна си през смях Юмер бей, но се смееше насила.

И хвърли в краката на слабичкия българин една жълтица.

Иванчо Таласъма се престори, че не вижда жълтицата, и продължи да разказва:

— … Правя всякакви коли, и волски, и биволски, та и за магарета. Идва при мене Исмаил бей, той не е нашият бей, ама е приятел с бея на нашето село. Поръчва ми да направя една биволска кола, само че с чергило, като премествал лятно време харема си от Търново на село, да не ги вижда никой. Майсторих колата цяла зима. Викам си: ще хареса беят колата, ще ми плати, както се плаща за такава голяма кола, та и нещо отгоре. А той изпрати един аргатин с два бивола да я откара и даже грош не видях от него. Минава един ден Исмаил бей на кон през нашето село, на гости на нашия бей отива, ама за мен хич не се и сеща. Не посмях Да отида при него, защото е такъв един серт, та серт дамар. След някой друг месец таман бях започнал да забравям, че съм се бъхтал цяла зима за тоя, дето духа, ето ти го самия Исмаил бей. Спира коня си пред къщи и ми вика: „Ей, гяурино, да се запретнеш и да ми направиш още една кола като онази! Голям ми е харемът, една Кола не стига!“ Аз си мълча, гледам някак да ми се размине, ама беят не си отива, седи си на коня и ме заплашва: „Ако не ми направиш още една кола, гръбнака ти ще пречупя!“ И си отиде, без да ми хвърли поне една пара. Бягам аз при нашия бей и му се жалвам. Той ме изслуша и ми рече: „С Исмаил бей търновският войвода не може да излезе на глава, та аз ли! Казал ти е да му Правиш кола — ще я направиш, ако не искаш червата ти да съхнат по някой дракалак край реката“.

— Е, какво… направи ли и втората кола? — не можеше да разбере какъв е смисълът на цялата тази история Юмер бей. Дали отново не търсеше повод да се оплаче този жалък Хитър Петър?

— Направих я, войвода ефенди. Много хубава кола стана. Пак дойде един аргатин с чифт биволи и я отведе. Половината село се насъбра да гледа. Бях нашарил цялата кола като писано яйце и още на другия ден в село всички научиха, че колата, докато стигнала до къщата на Исмаил бей, станала на купчина клечки.