Димитър Мантов - Хайдушка кръв

— Ти, Бедрие, бей ханъм … — поде той. Нарече я така, защото от младите ханъми знаеше, че тя изисквала всички в харема да се обръщат към нея по този начин. В Стамбул, сред многобройните паши и везири, неговото бейско звание се губеше като песъчинка в морето, но тук, в Тирнова, беше друго.

Тя учудено го изгледа.

- … днес си хубава като месечина в четиринадесетия ден.

И я погали с опакото на дясната си ръка, с върха на пръстите — нежно, едва уловимо, както само той, когато искаше, можеше да гали.

Очите му бяха вперени в зъбите й.

Бели, равни зъби. Но само отпред.

Ами ако другите й зъби са започнали да падат? Ако тя е беззъбата жена …

— Как ти са зъбите, бей ханъм?

— Хубави са, без да дъвча сакъз. Не виждаш ли?

— Как, всичките ли? Нали веднъж ми казваше, че трябвало да ти вадят един зъб? Тя сложи ръка на челото му.

— Юмер, какво ти е?

Едва сега той напълно излезе от сънния следобеден унес.

— Така си приказвам, бей ханъм. Целият съм завладян от мързел. Умът ми плува в мързел като бъбрек в лой. Уф, да се не види и това аянство!

— Рюзгяр, Юмер …

Той само поклати глава. Не разбра какво точно искаше да каже тя, защото тази дума — една-единствена дума, означаваше и вятър, и вихър, и съдба, и времето, в което живееш. Но тази дума — една-единствена дума“ беше достатъчна да си каже сам: всичко е стегнато в един възел — времето, в което живеем, е нашата съдба и нашата съдба е да преминем като вихър…

Но това са все същите, нерадостните мисли, които го-преследват от деня на султанския гняв! Все същите!

Не успяха да го развеселят Хитърпетровците, никак не можаха. Само го караха непрекъснато да съпоставя наблюденията си от турци и българи в Тирнова и в аянството, да вижда и на едните, и на другите достойнства и недостатъците и в края на краищата да не може да каже кои и защо ще са истинските господари тук, разбира се, след доста време, след някое друго поколение, защото сега все още султанската власт тук е силна; това обаче няма да е винаги все тъй, едни или други земи, една или друга част от гяурите ще се пробуждат — те вече надигат глави! — и тогава …

Ако някой донесеше в Стамбул за тия му разсъждения, щеше да се прости и с аянството, и с главата си защото се бе осмелил да се усъмни в свещените устои на великата османска държава. Но той всеки ден имаше поводи за такива мисли. Никак не са малко три-четири месеца, за да видиш и прецениш един народ — сетивата ти са изострени, всичко ново ти прави впечатление. Понякога даже за три-четири седмици можеш да проумееш един чужд начин на живот повече, отколкото-за три-четири години, защото мине ли много време, неусетно свикваш с хората и с вещите, те стават твое ежедневие и започва да ти се струва, че винаги си живял така … че не е имало Стамбул, не е имало пембени тепсии с кетен халва, нито си правил петъчните си молитви в розовата Гюлджамия…

— Защо не пиеш, Юмер?

— Дай, бей ханъм, гюлханъм! Дай да пия!

Настъпваше часът на недоизречените думи, когато всеки мислеше за себе си и за своите грижи; когато птиците се прибираха в гнездата си, а алаиците шътаха из двора, приготвяха вечерята, беряха ранозрейки череши и крадливо поглеждаха към чардака — за да има после за какво край тенджерите и в зеленчуковата градина зад сарая да одумват господарите си и да се чудят не толкова на бея, колкото на бей ханъмата — колко ербап жена е, колко е умна и хитра, та и повяхнала вече, тя е любимата жена на аянина …

А Юмер бей отпиваше едри глътки и усещаше как ледената ракия запалва сърцето му, същото това сърце, за което гледачът по пясък му беше казал, че е пълно с лед и огън.

Бедрие Ханъм взе на свой ред бардучето.

— Дай пак, бей ханъм, гюлханъм …

Отново пи — дълга, жадна глътка.

И пак почувствува странната хладина, която — знаеше вече - само след малко щеше да се превърне в огън.

Бедрие ханъм седеше близо до него на няколко малки възглавнички. Превитите й остри колене опъваха прозрачния плат, сините жилки по краката и ръцете още по-ясно личаха и всички тези белези на промяна неволно внушаваха на Юмер бей мисълта, че и зъбите й са изпопадали. Глупава, отвратителна мисъл, която с усилие подтискаше в себе си.

Старите, познати разсъждения за това, че на четиридесет и пет години човек прекрачва прага на старостта, изпълниха цялото му съзнание и той само тъжно поклати глава. Да, така е. Тази възраст е наистина прагът на старостта — не заради това, че тялото ти започва да се променя, а заради състаряването на мислите и желанията ти. Не, не е вярно. Желанията ти даже се удвояват, но ти предварително знаеш кое как става, всичко от самото начало ти е известно. Тъкмо това знание и преглеждане за житейските дела, тези отворени за всичко очи бавно умъртвяват стремежите; все по-малко и по-малко са удоволствията ти на човек, който задоволява своето любопитство към живота.