Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

Гарет почувства, че сега е моментът на истината. Но тъй като не отговори, Тереза поклати глава и отмести поглед настрани.

— Снощи, когато поиска да се преместя да живея при теб, не казах „да“ веднага, защото се изплаших при мисълта защо го искаш… Трябваше да се уверя, че желаеш мен, Гарет, че го желаеш заради нас двамата, а не защото бягаш от нещо. И тъкмо очаквах да ме убедиш, когато се върнах от магазина. Но междувременно ти беше намерил тези… — Тя сви рамене и заговори по-меко: — Дълбоко в себе си бях сигурна, но исках да повярвам, че всичко е отминало от само себе си…

— За какво говориш?

И този път не му отговори директно.

— Гарет… не мисли, че не чувствам, че ме обичаш, зная, че ме обичаш. И именно това утежнява положението. Знам, че ме обичаш, аз също те обичам… и ако обстоятелствата бяха други, може би щяхме да уредим нещо. Но за момента не смятам, че е възможно. Мисля, че ти още не си готов за това.

Гарет изпита чувството, че някой заби юмрук в корема му. Тя извърна лице към него и срещна погледа му.

— Не съм сляпа, Гарет. Знам защо се смълчаваш понякога, когато сме заедно, знам защо поиска да се преместя тук.

— Защото ми липсваш — вметна той.

— Донякъде, да, но не това е основното. — Тереза замълча, за да преглътне сълзите си и продължи с пресеклив глас: — Заради Катерин е. — Тя попи с пръст ъгълчетата на очите си, за да не позволи сълзите ѝ да потекат. — Когато за първи път ми разказа за нея, забелязах израза ти… личеше, че все още я обичаш. А снощи, независимо от гнева си, забелязах същия израз по лицето ти. Дори след като прекарахме толкова време заедно, не преставаш да мислиш за нея. И накрая… нещата, които ми каза… — Тя пое на пресекулки дълбока глътка въздух. — Не беше ядосан само защото съм намерила писмата, у теб се надигна гняв, защото почувства, че аз съм заплашила онова, което ти и Катерин сте споделяли… и все още споделяте.

Гарет погледна настрани и чу обвиненията на баща си. Тереза отново сложи ръка върху неговата.

— Ти си такъв, какъвто си, Гарет. Ти си мъж, който обича дълбоко, но и който обича завинаги. Колкото и да обичаш мен, не вярвам някога да забравиш нея, а аз не мога да живея живота си, като непрекъснато се сравнявам с нея.

— Можем да го преодолеем — обади се той със сипкав глас. — По-точно аз мога да го преодолея. Знам, че ще бъде различно…

Тереза го прекъсна, като стисна леко ръката му.

— Не се и съмнявам, че вярваш в това. Част от мене също иска да вярва. Ако сега обвиеш ръце около мен и ме помолиш да остана, сигурна съм, че ще го сторя, защото ти внесе в живота ми нещо, което ми липсваше дълго време. И ние ще продължим, както досега — вярвайки и двамата, че всичко ще е наред… Но то няма да е наред не разбираш ли? Защото следващия път, когато стигнем до спор… — тя замълча. — Не, не мога да се сравнявам с нея. Колкото и да искам да продължим, все за това ще мисля, защото ти самият няма да престанеш да мислиш за нея.

— Но аз те обичам.

Тя се усмихна леко и го погали по бузата.

— Аз също те обичам, Гарет. Но понякога само любов не е достатъчно.

Гарет не продумваше, лицето му беше бледо. В дългото мълчание, възцарило се между тях, Тереза започна да плаче.

Той се наклони, обви ръка около нея и я задържа в прегръдката си, хлабава този път. Както беше заровила лице в гърдите му, той допря буза до косата ѝ, тялото ѝ се тресеше от плач. Мина доста време, преди Тереза да избърше бузите си и да се отдръпне. Двамата впиха погледи един в друг — очите на Гарет издаваха безмълвна молба. Тя поклати глава.

— Не мога да остана, Гарет. Колкото и да го искаме и двамата, не мога.

Думите ѝ го прободоха като с нож. Изведнъж главата му се замая.

— Недей… — запъна се той.

Тереза се изправи, съзнавайки, че трябва да си тръгне, преди да се е размекнала. Навън изтрещя гръмотевица. След секунди заваля ситен дъжд.

— Трябва да тръгвам.

Тя метна през рамо дългата дръжка на чантата си и се запъти към външната врата. Гарет остана за миг на мястото си — не можеше да помръдне от изумление.

Най-накрая със замаяна глава стана и я последва. Дъждът беше започнал да вали силно. Наетата ѝ кола беше паркирана на алеята. Гарет я наблюдаваше как отваря вратата, но не беше в състояние да измисли какво да ѝ каже.

Седнала на седалката, тя повъртя за миг ключа за запалването и накрая го пъхна в процепа. Насили се да му се усмихне, докато затваряше вратата. Въпреки дъжда смъкна стъклото, за да го вижда по-ясно. Завъртя ключа и чу как моторът запърпори. Двамата се гледаха, докато двигателят работеше на празен ход пред къщата му.