Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

Изразът на лицето му стопи цялата ѝ съпротива и крехкото ѝ решение. За миг и се прииска да върне времето назад. Прииска ѝ се да му каже, че не е говорила сериозно, че все още го обича, че не бива да приключват така. Толкова щеше да е лесно да го направи, толкова щеше да е в реда на нещата…

Но колкото и силно да го искаше, не можа да се насили да изрече дума.

Той пристъпи крачка към колата. Тереза поклати глава, за да го спре. Това само по себе си беше достатъчно болезнено.

— Ще ми липсваш, Гарет — промълви тя, без да е сигурна дали я чува, и включи на задна скорост.

Дъждът на зимната буря започна да плющи с по-гъсти и по-студени капки.

Гарет стоеше като замръзнал.

— Моля те — заговори той на пресекулки, — не си отивай. — Гласът му беше нисък, почти не се чуваше от дъжда.

Тереза не отговори.

Знаейки, че всеки момент ще заплаче отново, ако не тръгне, тя вдигна стъклото на прозореца си. Обърна глава назад и започна да излиза на заден ход от алеята. Гарет постави ръка на капака, когато колата потегли, пръстите му се плъзгаха бавно по мократа повърхност. В мига, в който колата излезе на улицата, чистачките на предното стъкло започнаха да се движат надясно-наляво.

Изведнъж Гарет почувства, че последният му шанс се изплъзва.

— Тереза! — извика той. — Почакай!

Но силният дъжд погълна думите му и тя не го чу. Колата беше вече подминала къщата. Гарет се затича до края на алеята и размаха ръце, за да привлече вниманието ѝ в огледалото за обратно виждане. Тя вероятно не го видя.

— Тереза! — извика той отново. Той тичаше в средата на пътя зад колата, краката му газеха в образувалите се локви. Светлините на стоповете ѝ премигнаха за секунда, после останаха запалени, когато колата спря. Във вихрещите се дъжд и мъгла автомобилът приличаше на мираж. Гарет знаеше, че Тереза го наблюдава в огледалото за обратно виждане и го вижда как скъсява разстоянието. Все още има шанс…

Стоповете изведнъж угаснаха и колата потегли отново напред, набирайки скорост, по-бързо този път. Гарет продължи да тича след нея. Виждаше как постепенно тя се смалява в далечината и става все по-малка и по-малка. Дробовете му пареха, но той продължаваше да тича, състезавайки се с чувството за безсмислие. Дъждът започна да пада като завеса, измокри го до кости и му пречеше да вижда.

Най-накрая той забави крачка и спря. Въздухът беше наситен с влага и той задиша тежко. Ризата лепнеше по кожата му, косата падаше върху лицето му. Застана в средата на пътя и видя как колата зави зад ъгъла и изчезна от поглед.

Той не помръдваше — стоеше на пътя, опитвайки да си поеме дъх, надявайки се тя да направи завой и да се върне при него. Прииска му се да не я бе пуснал да си ходи. Закопня за още един шанс.

Но тя си беше отишла.

След малко някаква кола зад него натисна клаксона си и сърцето му подскочи. Бързо се обърна и избърса дъжда от очите си, очаквайки едва ли не да види Тереза зад предното стъкло, но мигом видя, че си бе въобразил. Отдръпна се, за да стори път на колата, и когато забеляза учудения поглед на мъжа в нея, осъзна, че никога не се е чувствал толкова самотен.

В самолета Тереза седеше с чантата си в скута. Беше се качила последна, минути преди излитането на самолета.

Погледна през прозореца и видя как дъждът се сипе като развяваща се завеса. Под нея, на пистата, се товареха последните куфари и пътни чанти и товарачите действаха бързо, за да не се намокри багажът. Привършиха точно, когато вратата на пътническата кабина се затвори и след минути стълбата беше изтеглена обратно към терминала.

Здрачаваше се и след минути бледата сива светлина щеше да изчезне. Стюардесите приключиха със задълженията си към пътниците и седнаха на местата си. Осветлението се включи, самолетът започна да се отдалечава на заден ход от терминала и се завъртя по посока на пистата.

След малко спря успоредно на терминала, за да изчака разрешение за излитане.

Тя погледна разсеяно към летищната сграда. С крайчеца на окото си мерна самотна фигура, притиснала длани в прозореца. Ако не стоеше толкова близо до стъклото, тя изобщо нямаше да я забележи.

Продължи със затаен дъх да гледа към фигурата.

Чийто и да беше силуетът, той не помръдваше.

Двигателите изреваха веднъж, после стихнаха и самолетът потегли бавно напред. Разбра, че остават минути, преди излитането му. Изходът на терминала остана далече зад гърба ѝ, когато машината започна постепенно да набира скорост.