Джон Клилънд - Фани Хил или мемоарите на една лека жена

Тя все пак беше достатъчно почтена към мен, доколкото се зае да обърне в пари малкото покъщнина, която ми остана след изплащане на дълговете и разходите по погребенията и на заминаване постави цялото наследство в мое разположение, а то се състоеше от моя оскъден гардероб от дрехи, прибрани в удобен за носене сандък, осем гвинеи и седемнадесет шилинга в сребро, скътани в кесия — съкровище, по-голямо от което не бях виждала и което не можех да си представя някога да се изчерпи; и наистина, толкова бях замаяна и радостна, че съм собственичка на такава огромна сума, че въобще не обръщах внимание на добрите съвети, които някои се опитваха да ми дадат.

Няма да се спирам на незначителната сцена по изпращането, когато пролях две-три сълзи между мъката и радостта, седнала с Естер в омнибуса за Лондон, и по същата причина, защото е незначително, пропускам всичко, което се случи по пътя, като например това, че кочияшът ми хвърляше сладникави погледи, че някои от пътуващите се опитаха да ми изиграят номер, но бяха изпреварени от бдителната Естер, моята пазителка, която, нека бъда справедлива към нея, се грижеше майчински за мен и същевременно таксуваше услугите си по моята защита, изисквайки от мен да платя и нейния пътен билет, което направих с най-голяма радост, уверена, че съм ѝ много задължена за всичко.

Наистина, тя взе всички мерки да не бъдем таксувани прекомерно или измамени, уреждаше всички неща колкото може по-пестеливо — разточителността не беше неин порок. Макар и теглени от шест коня, се придвижвахме бавно и стигнахме в Лондон късно вечерта. Беше лято и докато минавахме по най-знаменитите улици, водещи към страноприемницата ни, шумът от каретите, бързането, тълпите от пешеходци, накратко — новите за мен гледки на магазини и къщи едновременно ме очароваха и смайваха.

Но представете си моя ужас и изненада, когато, щом само влязохме в страноприемницата и багажът ни бе разтоварен, моята спътничка и хранителка, Естер Дейвис, която се държеше безкрайно внимателно по време на пътуването и изобщо не ме подготви за зашеметяващия удар, който щях сега да получа, моята единствена приятелка и закрилница на това чуждо място, съвсем внезапно започна да се държи странно и отчуждено към мен, сякаш се боеше, че ще ѝ бъда в тежест.

И вместо да ми предложи помощ и съвет, на които разчитах и от които се нуждаех така много в този момент, тя като че ли сметна, че е напълно освободена от всякакви ангажименти към мен, след като благополучно ме е довела дотук, и без да вижда нищо нередно в поведението си, започна да ме прегръща за сбогом, докато аз стоях така объркана, така слисана, че нямах нито сили, нито разум да спомена надеждите и очакванията си от нейния опит и познаване на това място, където ме беше довела.

Докато стоях така онемяла и оглупяла, което тя несъмнено отдаде единствено на раздялата ни, опасенията ми бяха донякъде смекчени от следната нейна тирада: Че ето сега, след като сме били пристигнали благополучно в Лондон, тя трябвало да се прибере в собствения си дом и ме съветва да си намеря и аз някакъв дом колкото може по-скоро, че няма от какво да се боя, домовете били много повече от църквите, че най-добре да отида в службата за търсене на работа; че ако чуела отнякъде за някоя работа, щяла да ме намери и да ми каже, че междувременно трябва да си намеря частна квартира и да я уведомя за адреса, та да ми праща известията там, че ми желае късмет и се надява, че винаги ще бъда честна и няма да петня доброто име на родителите си. Като каза тези неща, тя се сбогува с мен и ме остави, както си бях, сама на себе си, така наивна, както и когато тръгнах с нея.

Останала сама, съвсем бедна и без приятели, аз започнах да усещам по-горчиво жестокостта на тази раздяла, сцената на която се бе разиграла в преддверието на страноприемницата и едва-що видяла обърнатия ѝ гръб, злочестината от безпомощното ми положение в тези необичайни обстоятелства избухна в порой от сълзи, които поне облекчиха мъката в сърцето ми, макар че все още стоях вцепенена и ужасно объркана как да се оправям от сега нататък.

Един от келнерите влезе и добави още към моята несигурност, като ме попита направо дали искам нещо, на което аз невинно отвърнах, не. Но ако обича само да ми каже къде мога да намеря легло за тази нощ. Той каза, че ще отиде да говори с господарката, която съответно дойде и сухо ми каза, без изобщо да обърне внимание на мъката ми, че бих могла да получа легло за един шилинг, но се надявала да имам приятели в града (тук аз изпуснах дълбока въздишка на отчаяние!) и да отида другаде на сутринта.