Джудит Макнот - Сега и завинаги

— Младата дама, която съм избрал да ти стане съпруга, ще пристигне тук след около три месеца. На пристанището ще я чака карета, за да може да продължи право за Уейкфийлд Парк. Заради благоприличието ще дойда при вас и ще остана до сватбата. Преди много време познавах майката на Виктория — Намирам прилика. Няма да си разочарован. — Херцогът подаде миниатюрата на сина си. — Хайде, Джейсън — подкани го. — Не си ли любопитен поне малко?

— Губиш си времето. Няма да го направя.

— Ще го направиш — обеща баща му и в отчаянието си прибягна до заплахи. — Защото ако не го направиш, ще те лиша от наследство. Вече похарчи половин милион лири от парите си за възстановяване на именията ми. Имения, които никога няма да бъдат твои, ако не се ожениш за Виктория Сийтън.

Джейсън реагира на заплахата с изпепеляващо презрение.

— Безценните ти имения могат да изгорят до основи. Синът ми е мъртъв. Не ми трябват никакви наследства.

Чарлз видя болката в очите на Джейсън при споменаването на момченцето му. Гласът на херцога се смекчи от състрадание:

— Признавам, че действах прибързано, като обявих годежа ти, Джейсън. Може да не мога да те заставя да се ожениш, но поне не се настройвай срещу нея. Ще видиш, че няма да й намериш недостатък. Ето. Това е нейна миниатюра. Виж колко е красива…

Чарлз не довърши. Джейсън се обърна и излезе от салона, затръшвайки вратата след себе си.

Херцогът свирепо изгледа вратата и изрече:

— Ще се ожениш за нея. Джейсън. Ще се ожениш за нея дори ако трябва да опра пистолет до главата ти.

Чарлз вдигна очи, когато Добсън влезе със сребърен поднос, на който носеше бутилка шампанско и две чаши.

— Позволих си волността да избера нещо подходящо за случая — каза старият слуга и остави подноса на масичката до херцога.

— В такъв случай трябваше да избереш отрова — кисело отвърна Чарлз. — Джейсън вече си тръгна.

Лицето на иконома посърна.

— Вече си тръгна? Но аз нямах възможност да поздравя негова светлост с предстоящата му сватба.

— Което е цяло щастие — каза херцогът и мрачно се засмя.

— Страхувам се, че ако го беше поздравил, така щеше да те удари, че да ти избие зъбите.

Когато икономът излезе, той взе бутилката шампанско, отвори я и си наля в едната от чашите. После с усмивка вдигна чашата.

— За предстоящата ти сватба, Джейсън.

— Още една минутка, господин Боровски — каза Виктория и скочи от каруцата, в която беше натоварен нейният багаж и този на Дороти.

— Не бързайте — отвърна той, изпусна кълбо дим от лулата си и се усмихна. — Със сестра ви няма да тръгнем без вас.

— Побързай, Тори — примоли й се Дороти. — Параходът няма да ни чака.

— Имаме достатъчно време — успокои я господин Боровски. — Ще ви закарам до парахода, преди да е паднала нощта. Обещавам.

Виктория бързо изкачи стъпалата до внушителната къща на Андрю, разположена на един хълм над града, и почука на тежката дъбова врата.

— Добро утро, госпожо Тилдън — поздрави момичето пълната икономка. — Може ли да се видя с госпожа Бейнбридж? Искам да се сбогувам с нея и да й предам писмо за Андрю, за да знае къде да ми пише в Англия.

— Ще й кажа, че сте тук, Виктория — отвърна любезната икономка с не особено насърчително изражение на лицето, — но се съмнявам, че ще ви приеме. Знаете каква е, когато има пристъп.

Виктория кимна разбиращо. Много добре познаваше „пристъпите“ на госпожа Бейнбридж. Според бащата на Виктория майката на Андрю беше ипохондричка, която се оплаква и си измисля болести, за да не прави нещо, което не иска, както и за да манипулира и контролира сина си. Още преди няколко години Патрик Сийтън бе казал истината на госпожа Бейнбридж. Това бе станало пред Виктория и жената не можеше да прости нито на единия, нито на другия.

Също като Андрю Виктория знаеше, че госпожа Бейнбридж е симулантка. Поради тази причина сърцебиенето, замайванията и треперещите крайници имаха слаб ефект върху двамата млади — факт, който момичето добре съзнаваше, че прибавя допълнителни минуси към кандидатурата й при избора на госпожа Бейнбридж за съпруга на сина й.

Икономката се върна с хладно изражение на лицето.

— Съжалявам, Виктория. Госпожа Бейнбридж каза, че не е добре и не може да ви приеме. Ще взема писмото ви за господин Андрю и ще й го предам, за да му го препрати. Иска да извикам доктор Морисън — с леко отвращение добави тя. — Каза, че ушите й звънят.

— Доктор Морисън й съчувства, вместо да й каже да престане да лежи по цял ден и да направи нещо полезно с живота си — обобщи Виктория с примирена усмивка. Искаше й се писмата до Европа да не бяха толкова скъпи, за да може сама да ги изпраща, вместо майката на Андрю да ги прилага към своите. — Мисля, че госпожа Бейнбридж харесва повече отношението на доктор Морисън, отколкото това на баща ми.