Джудит Макнот: Сега и завинаги

— Ако питате мен — прошепна госпожа Тилдън, — тя твърде много харесваше баща ви. Човек едва понасяше да я гледа, докато се облича, преди да изпрати да го повикат посред нощ и… не че… — икономката не довърши и бързо се поправи — баща ви някога се хвана на номерата й.

Когато Виктория си тръгна, госпожа Тилдън занесе писмото й горе.

— Госпожо Бейнбридж — каза тя и се приближи до леглото на вдовицата, — това е писмото на Виктория до Андрю.

— Дай ми го — отсече госпожата с изненадващо силен за болен човек глас. — И незабавно извикай доктор Морисън. Вие ми се свят. Кога трябва да пристигне новият лекар?

— След седмица — отвърна икономката и й подаде писмото.

След като излезе, госпожа Бейнбридж прибра сивата си коса под коприненото боне и с отвращение погледна писмото, което лежеше на сатенената завивка.

— Андрю няма да се ожени за тази полска мишка — с презрение заяви на прислужницата си. — Тя не представлява нищо! Два пъти ми писа, че братовчедка му Маделин е прекрасно момиче. Казах го на Виктория, но глупавата повлекана не обърна внимание.

— Мислите ли, че синът ви ще доведе госпожица Маделин у дома като своя съпруга? — попита прислужницата, докато подпъхваше възглавниците зад гърба на госпожа Бейнбридж.

Мършавото лице на господарката се изкриви от гняв:

— Не ставай глупачка! Андрю няма време за съпруга. Работата по имението е достатъчна, за да запълва времето му. Задълженията му са към него и към мен. — Тя взе писмото на Виктория с два пръста, сякаш беше заразно, и го подаде на прислужницата си. — Знаеш какво да правиш с това — студено изрече.

— Нямах представа, че има толкова много хора и е толкова шумно — възкликна Дороти, застанала на дока на оживеното пристанище в Ню Йорк.

Понесли пътнически сандъци на рамо, хамалите се качваха и слизаха по пасарелите на параходите. Лебедките скърцаха над главите, вдигайки тежко натоварените мрежи от дървените рампи и ги отнасяха до палубите на параходите. Заповедите на морските офицери се смесваха със смеха на моряците и похотливите покани, отправени от крещящо облечените дами, които чакаха край доковете пристигащите матроси.

— Вълнуващо е — каза Виктория. Двама плещести хамали качиха на борда на „Гъл“ двата пътнически сандъка, в които се намираше багажът на момичетата.

Дороти кимна, но лицето й помръкна.

— Така е, но не мога да не мисля, че в края на пътуването ще се разделим и вината за това е единствено на прабаба ни. Как може да ти откаже подслон в дома си?

— Не знам, но не трябва да се тревожиш за това — отвърна Виктория с окуражителна усмивка. — Мисли си само за хубави неща. Погледни Йист Ривър. Затвори очи. Помириши соления въздух.

Дороти затвори очи и вдъхна дълбоко, но сбърчи нос.

— Миришеше ми само на умряла риба. Тори, ако прабаба ни те познаваше, сигурна съм, че щеше да поиска да дойдеш при нея. Не може да е толкова жестока и безчувствена, че да ни раздели. Ще й разкажа всичко за теб и ще я накарам да промени решението си.

— Не трябва да правиш или да казваш нищо, което може да я отблъсне — внимателно я предупреди Виктория. — В момента двете с теб сме напълно зависими от роднините си.

— Няма да я отблъсна, ако мога — обеща Дороти, — но ще й кажа ясно, внимателно, разбира се, че трябва незабавно да изпрати да те вземат. — Виктория само се усмихна. Миг по-късно сестра й въздъхна. — В заминаването ни за Англия има една малка утеха. Господин Уилхайлм каза, че с повече упражнение и усърдна работа мога да стана концертираща пианистка. Каза, че в Лондон има прекрасни учители, които да ме обучават. Ще помоля прабаба ни да ми позволи музиката да стане моя професия — завърши Дороти, показвайки страна от характера си, която малцина подозираха, че съществува.

Виктория се въздържа да посочи пречките за осъществяване на желанието й. Но тъй като беше година и половина по-голяма от сестра си, тя само каза:

— Не настоявай прекалено много, скъпа.

— Ще бъда внимателна — съгласи се Дороти.

— Госпожица Дороти Сийтън? — любезно попита джентълменът и отстъпи настрани. Тримата плещести англичани моряци, преметнали през рамо тежките си торби, грубо си пробиха път покрай него и продължиха към дока.

— Аз съм — отвърна тя. Гласът й потрепери от вълнение и страх, когато погледна безупречно облечения белокос господин пред себе си.

— Нейна светлост херцогиня Клермонт ми нареди да ви придружа до дома й. Къде са сандъците ви?