Джудит Макнот: Сега и завинаги

Той се усмихна, като си представи всичко до най-малките подробности. Пред очите му се появиха двама възпитани английски аристократи — богата, добронамерени хора, — които се срещат в елегантен салон, за да си вземат чай от сребърен поднос, преди да обсъдят бъдещето на досега неизвестните си, но скъпи млади роднини. Тъй като херцог Атъртън и херцогиня Клермонт бяха далечни роднини на Катрин, разбира се, щяха да са приятели, съюзници…

— Нейна светлост, вдовстващата херцогиня Клермонт — тържествено съобщи икономът от вратата на салона, в който седеше Чарлз Филдинг, херцог Атъртън. Икономът направи крачка встрани и величествена възрастна жена мина покрай него, последвана от адвоката си, мъж с доста измъчен вид. Чарлз Филдинг вдигна поглед към жената. Пронизващите й очи с цвят на лешник святкаха от омраза.

— Не си прави труда да ставаш, Атъртън — язвително процеди херцогинята и го изгледа свирепо, след като той безцеремонно остана на мястото си.

Съвършено неподвижен, Чарлз продължи да я гледа. На петдесет и пет години, херцог Атъртън все още бе привлекателен мъж, с гъста прошарена коса и лешниково-кафяви очи, но болестта бе сложила своя отпечатък. Бе твърде слаб за високия си ръст, а лицето му бе дълбоко прорязано от напрежението и умората.

Тъй като той не реагира на думите й, херцогинята се обърна към иконома.

— В тази стая е твърде топло — заяви тя и удари пода с бастуна си, завършващ с украсена със скъпоценни камъни дръжка. — Дръпни завесите и отвори прозорците!

— Остави! — обади се Чарлз. Гласът му бе пропит от ненавистта, която пробуждаше в него дори мисълта за тази жена.

Херцогинята хвърли смразяващ поглед към домакина си.

— Не съм дошла тук, за да се задуша — злобно заяви тя.

— Тогава си върви.

Слабото й тяло се вцепени от негодувание.

— Не съм дошла тук, за да се задуша — повтори през стиснати зъби. — Дойдох, за да те уведомя за решението си относно дъщерите на Катрин.

— Направи го — хладно отвърна Чарлз — и си върви. Очите й се присвиха и се превърнаха в тесни цепки. Въздухът сякаш се изпълни с електричество от враждебността, която се просмука от тях, но вместо да си тръгне, тя бавно се отпусна в един стол. Въпреки напредналата си възраст херцогинята седна гордо като кралица. Лилав тюрбан украсяваше беловласата й глава наместо корона, а жезълът бе заменен от бастуна й.

Чарлз я наблюдаваше изненадан. Беше сигурен, че бе настояла за срещата им само за да си достави удоволствието да му заяви, че положението на дъщерите на Катрин не е нейна работа. Не беше очаквал да седне, сякаш има да му каже нещо повече.

— Видял си миниатюрите на момичетата — отбеляза тя. Той сведе очи към миниатюрата, която държеше. Погледна снимката на Виктория и болката изпълни сърцето му. Момичето бе копие на майка си. Копие на хубавата му обична Катрин.

— Виктория е копие на майка си — изведнъж заяви нейна светлост.

Той вдигна поглед. Лицето му помръкна.

— Виждам.

— Добре. Тогава ще разбереш защо не мога да приема това момиче в дома си. Ще взема другото. — Херцогинята се изправи и погледна адвоката си. — Погрижете се доктор Морисън да получи банков превод, който да покрие разходите му, и друг, който да покрие пътя на по-младото момиче.

— Да, ваша светлост — отвърна адвокатът с поклон. — Ще има ли още нещо?

— Ще има още много други неща — отсече херцогинята. — Ще трябва да представя момичето в обществото и да му осигуря зестра. Ще трябва да му намеря съпруг. Ще трябва…

— Ами Виктория? — разпалено я прекъсна Чарлз. — Какво смяташ да правиш с нея?

Херцогинята го изгледа студено:

— Вече ти казах… напомня ми за майка си и няма да я приема в къщата си. Ако я искаш, можеш да се грижиш за нея. Доколкото си спомням, доста силно желаеше майка й. Както и Катрин искаше теб. Дори когато е умирала, е изрекла името ти. Вместо нея можеш да подслониш дъщеря й. Ще ти се отрази добре да погледаш малката.

Чарлз все още беше замаян от радост, когато старата херцогиня арогантно добави:

— Омъжи я за когото искаш. Само не за племенника си. Преди двайсет и две години не допуснах моето и твоето семейство да сключат съюз и все още забранявам това да стане. Аз… — Спря внезапно, като че нещо току-що й хрумна. Очите й блеснаха победоносно. — Ще омъжа Дороти за сина на Уинстън! — обяви херцогиня Клермонт. — Исках Катрин да се омъжи за баща му, но тя отказа заради теб. Сега ще омъжа Дороти за сина му. Все пак ще сключа съюза си със семейство Уинстън! — Набръчканото й лице се разтегна в злорада усмивка. Херцогинята се изсмя в лицето на Чарлз, на което бе изписано болезнено, измъчено изражение. — След толкова години най-после ще успея да осъществя най-блестящия брак на десетилетието!