Доктор Морисън безпомощно поклати глава. Той беше човек на възраст и интелигентността и чувството й за хумор му доставяха удоволствие. Възхищаваше се на смелостта, духа и състрадателността й. Но ако изтъкнеше тези качества на английските й роднини, те със сигурност щяха да си я представят като независима и педантична дама, която едва ли щеше да се за доми и щеше да увисне на ръцете им. Съществуваше и вероятността, когато Андрю Бейнбридж се върнеше след няколко месеца от Европа, официално да поиска ръката й, но доктор Морисън не беше много сигурен в това. Бащата на Виктория и майката на Андрю се бяха разбрали, преди младата двойка да се сгоди, чувствата им да бъдат изпитани с този шестмесечен период на раздяла, през който Андрю щеше да обиколи континентална Европа.
Доктор Морисън знаеше, че Виктория не бе променила чувствата си към младежа, но очевидно с Андрю не бе така. Госпожа Бейнбридж сподели вчера с него, че младежът изпитва силно влечение към втората си братовчедка, на чието семейство гостуваше в Швейцария.
Доктор Морисън въздъхна тъжно, загледан в двете момичета, облечени в обикновени черни рокли, на които контрастираха русата коса на едната и медната на другата. Въпреки строгостта на облеклото те представляваха прелестна гледка, с любов си помисли възрастният лекар. Гледка! Вдъхновен, доктор Морисън взе решение как да сложи край на проблема с описването на двете момичета. Просто щеше да приложи тяхна миниатюра във всяко писмо.
Така той завърши първото си писмо до херцогиня Клермонт с молба да обсъди въпроса с херцог Атъртън, който щеше да получи също такова писмо, и да го уведомят какво искат да направи за момичетата. След това доктор Морисън писа и на херцог Атъртън. Написа и кратка бележка на адвоката си в Ню Йорк, поръчвайки му да открие надежден човек в Лондон, който да намери херцога и херцогинята и да им предаде писмата. След кратка молитва един от двамата аристократи да го компенсира за направените разходи възрастният лекар стана от стола си и се протегна.
— Още не мога да повярвам — тихо каза Дороти на сестра си. Гласът й бе изпълнен със смесица от отчаяние и вълнение. — Мама е била внучка на херцогиня! Тогава ние какви сме, Тори? Имаме ли титли?
Виктория кисело погледна сестра си и отвърна:
— Да. Ние сме бедните роднини.
Това беше истина. Въпреки че Патрик Сийтън бе обичан и ценен от благодарните селяни, които бе лекувал дълги години, пациентите му рядко успяваха да му платят с пари, а той рядко настояваше да го правят. Те му се отплащаха със стоките и услугите, които предлагаха — ремонти и поправки за дома и каретата му, животни, риба и птици, прясно изпечени погачи и кошници със сочни горски плодове. В резултат семейство Сийчън никога не бе изпитвало глад, но никога не им се намираха пари, доказателство за което бяха често поправяните, ръчно боядисвани рокли, които Дороти и Виктория носеха. Дори къщата, в която живееха, бе построена от селяните, също като тази на свещеника Реверенд Милби. Къщите бяха дадени на семействата им в замяна съответно на медицинските и свещеническите им услуги.
Дороти не обърна внимание на забележката на сестра си относно положението им и продължи замечтано:
— Братовчед ни е херцог, а баба ни е херцогиня! Още не мога да повярвам, а ти?
— Винаги съм смятала мама за загадка — отвърна Виктория и преглътна сълзите на отчаяние и самота, които замъглиха теменужено-сините й очи. — Сега загадката е решена.
— Каква загадка?
Тя се поколеба.
— Исках да кажа, че мама винаги е била различна от другите жени.
— Сигурно — съгласи се Дороти и млъкна.
Виктория се взря в рисунката, която държеше в скута си. Очертанията и извивките на преплетените рози, които беше нарисувала по памет от миналото лято, се размазаха пред насълзените й очи. Загадката бе решена. Сега разбра много неща, които я бяха обърквали и притеснявали. Сега осъзна защо майка й не се бе сприятелила с другите жени от селото, защо винаги говореше като английска благородничка и упорито настояваше поне в нейно присъствие дъщерите й да говорят по същия начин. Това обясняваше защо майка й бе настоявала да се научат да четат и да говорят на френски, а също и взискателността й. Също така обясняваше и онова странно изражение, което преминаваше през лицето й в редките случаи, когато споменеше Англия.
Може би дори обясняваше странната й резервираност към собствения й съпруг, към когото се отнасяше с нежна любезност, но с нищо повече, макар че пред всички бе образцова съпруга. Никога не бе сгълчала мъжа си, никога не се бе оплакала от мизерното им съществуване и никога не се бе скарала с него. Виктория отдавна бе простила на майка си, че не беше обичала баща й. Сега, след като си даде сметка, че майка й е израснала в невероятен лукс, бе склонна и да се възхити на смелостта й.
Читать дальше