Джудит Макнот - Сега и завинаги

— Да не би някое местно момче да е поискало ръката ти? — попита той.

— Разбира се, че не! — извика Виктория. — Аз съм едва на петнайсет и татко е категоричен, че трябва да стана поне на осемнайсет, за да знам какво искам.

Той я погледна и се засмя.

— Ако доктор Сийтън се притеснява само за това, дали знаеш какво искаш, може да ти разреши да се омъжиш още утре. Ти още от десетгодишна знаеш какво искаш.

— Прав си — призна тя. След минута приятна тишина без определена цел Виктория попита: — Андрю, някога питал ли си се за коя ще се ожениш?

— Не — отвърна той със странна усмивка.

— Защо?

— Защото вече знам.

Изненадана от внезапното разкритие, тя рязко извърна глава.

— Така ли? Наистина! Кажи ми коя е? Познавам ли я?

И тъй като Андрю не отговори, Виктория замислено го изгледа и се зае да прави снежна топка.

— Да не си намислила да я напъхаш във врата ми? — попита той.

— Естествено, че не — отвърна тя с блеснали очи. — Мислех си да се обзаложим. Ако хвърля по-близо от теб до камъка, ще ми кажеш коя е.

— А ако аз улуча по-близо? — предизвика я младежът.

— Тогава сам ще посочиш наградата си — великодушно отвърна Виктория.

— Направих груба грешка, като те научих да се обзалагаш — засмя се той, неспособен да устои на предизвикателната й усмивка.

Снежната топка на Андрю се размина на сантиметри от камъка. Виктория внимателно разгледа мишената си. След това замахна и я уцели с такава сила, че събори камъка и той падна на земята заедно със снежната топка.

— Направих груба грешка и като те научих да хвърляш снежни топки.

— Това винаги съм го знаела — дръзко отвърна момичето и изтупа ръце в тесните си бедра. — А сега ми кажи за коя ще се ожениш?

Андрю пъхна ръце в джобовете си и се усмихна на малката чаровница.

— За коя смяташ, че искам да се оженя, синеочке?

— Не знам — сериозно отвърна тя, — но се надявам да е някоя много специална, защото ти си такъв.

— Специална е — увери я той. — Толкова е специална, че мисля за нея дори когато цяла зима съм на училище и не съм тук. Всъщност се радвам, че съм у дома, защото мога да я виждам по-често.

— Изглежда е доста специална — съгласи се Виктория и изведнъж кой знае защо се почувства ядосана на непознатата дама.

— Бих казал, че е по-скоро „прекрасна“, отколкото „доста специална“. Тя е сладка, енергична, хубава, непосредствена, нежна и упорита. Всеки, който я познава, я харесва.

— Ами тогава защо не се ожениш за нея? — мрачно попита Виктория.

Той сви устни и сложи ръка на гъстата й и мека като коприна коса — рядък жест на близост.

— Защото — нежно прошепна Андрю — е още много млада. Баща й твърди, че тя трябва да навърши осемнайсет, за да знае какво иска.

Големите очи на Виктория се разшириха, докато изучаваха хубавото му лице.

— Мен ли имаш предвид? — прошепна тя.

— Да — тържествено отвърна младежът. — Само теб.

Светът на Виктория, заплашен от онова, което бе чула и видяла предната вечер, изведнъж отново стана сигурен, безопасен и уютен.

— Благодаря ти, Андрю — изрече тя, внезапно обзета от свян. След това, светкавично преобразявайки се от момиче в очарователна млада дама, тихо добави: — Колко хубаво би било да се омъжа за най-добрия си приятел.

— Не трябваше да ти го казвам, без първо да съм говорил с баща ти, а дотогава ще минат още три години.

— Той много те харесва — увери го Виктория. — Когато моментът дойде и говориш с него, няма да възрази. Как би могъл, след като двамата толкова си приличате?

Малко след това младото момиче се качи на понито си и пое към дома. Беше весело и радостно. Настроението му обаче се помрачи, когато отвори задната врата на дома си и влезе в уютната стая, която служеше едновременно за кухня и трапезария.

Майка й се бе привела над печката, заета с формичката за печене на вафли. Косата й бе прибрана на кок, обикновената й рокля бе чиста и спретната. Окачени на куките до и над печката висяха сита, черпаци, рендета, ножове и фунии. Всичко бе чисто и подредено също като нея. Бащата на Виктория вече седеше на масата и пиеше кафе.

Момичето ги погледна и се почувства неловко. Изпита гняв към майка си, която отказваше да даде на прекрасния й баща любовта, която той заслужаваше и от която имаше нужда.

Тъй като утринните разходки на Виктория не бяха нещо необичайно, родителите й не се изненадаха от появата й. И двамата вдигнаха очи към нея, усмихнаха се и я поздравиха. Виктория отвърна на баща си и се усмихна на по-малката си сестра Дороти, но не можа да погледне майка си. Отиде при рафтовете и започна да подрежда масата, поставяйки чиниите и приборите, нещо, което майка й, която беше англичанка, настояваше, че е „абсолютно необходимо за цивилизованото хранене“.