Джудит Макнот - Сега и завинаги

Възнамерявала е да ти поиска откуп, за да върне Джейми. Второто писмо е било предназначено да те разкрие. Дала го е на лакей с инструкции след заминаването й да го занесе в „Таймс“. Когато Флоси Уилсън открила, че Джейми е изчезнал, незабавно разпитала слугите какво е правила Мелиса предната вечер и лакеят дал писмото на нея, вместо да го занесе в „Таймс“, както му било наредено. Флоси не могла да се свърже с теб, за да ти каже, че жена ти е взела Джейми, затова изпратила да ме повикат. Даде ми писмата, когато дойдох. — Той замълча, след това дрезгаво добави: — Знам колко обичаше сина си, Джейсън. Съжалявам. Много съжалявам…

Филдинг вдигна измъчен поглед към портрета в позлатена рамка над камината. В настъпилата тишина той се вгледа в образа на сина си — силно момченце с усмивка на ангел, с обич стиснало в ръце дървено войниче.

Чашата, която държеше, се пръсна в ръката му, но той не извика. Не издаде звук. Детството му отдавна го бе оставило без сълзи.

Портидж, Ню Йорк 1815

Снегът заскърца под ботушите й, когато Виктория Сийтън тръгна към бялата дървена порта на скромната къща, в която бе родена. От студа страните на петнайсетгодишното момиче се бяха зачервили, а очите му весело блестяха. То вдигна поглед към обсипаното със звезди небе и се загледа в него с възхищението, което децата на нейната възраст изпитват на Коледа. Виктория се усмихна и изтананика последните тактове от една от коледните песнички, която цяла вечер пееше с другите коледари. След това се обърна и пое по алеята към тъмната, притихнала къща.

Като се надяваше да не събуди родителите си и по-малката си сестра, тя внимателно отвори входната врата и влезе в къщата. Свали пелерината си, окачи я на куката до вратата, след това се обърна и изненадано спря. Лунната светлина струеше през прозореца в края на стълбите и падаше върху родителите й, които стояха пред спалнята на майка й.

— Не, Патрик! — Бореше се майка й в здравата прегръдка на баща й. — Не мога! Просто не мога!

— Не ме отхвърляй, Катрин! — изрече Патрик Сийтън. — За Бога, не…

— Обеща ми! — избухна Катрин и отчаяно се опита да се освободи от прегръдката му. Той сведе глава, за да я целуне, но тя извърна лице. Думите й се изгубиха в стенание. — В деня, в който се роди Дороти, ми обеща, че повече няма да ме молиш за това. Даде ми думата си!

Виктория, която стоеше потресена и вцепенена от ужас, си даде сметка, че никога не бе виждала родителите си да се докосват, но нямаше представа какво молеше баща й майка й да не му отказва.

Патрик пусна жена си.

— Извинявай — равно каза. Катрин се втурна към стаята си и затвори вратата след себе си, а Патрик Сийтън се обърна, слезе по тясната стълба и се размина на сантиметри с дъщеря си.

Виктория се притисна към стената. Изпита усещането, че сигурността и спокойствието в живота й са били заплашени от току-що видяното. Тъй като се боеше, че ако тръгне към стълбите, баща й ще я види и ще разбере, че е станала свидетелка на унизителната интимна сцена, тя остана на мястото си. Той седна на дивана и загледа угасващата жарава в камината. Бутилката алкохол, която от години стоеше на рафта в кухнята, сега беше до полупразната чаша, поставена на масата пред него. Той се пресегна към чашата, а момичето се възползва, за да сложи внимателно крак на първото стъпало.

— Знам, че си тук, Виктория — каза баща й, без да се обръща. — Няма смисъл да се преструваме, че не си видяла какво стана между мен и майка ти. Ела тук. Не съм чудовището, за което ме мислиш.

Виктория бързо отиде при баща си:

— Не мисля, че си чудовище, татко.

Той отпи голяма глътка от чашата си.

— Не обвинявай и майка си. — Думите му бяха леко завалени, сякаш бе започнал да пие дълго преди дъщеря му да се прибере.

Той погледна покрусеното й лице и предположи, че тя е разбрала какво се е случило. Баща й успокоително я прегърна през раменете и се опита да разсее тъгата й. Но думите му само я засилиха:

— Вината не е нито моя, нито на майка ти. Тя не ме обича, а аз не мога да престана да я обичам. Това е.

От сигурното убежище на детството Виктория внезапно се озова в студената, ужасна действителност на възрастните. Тя се втренчи в баща си, а животът, който познаваше, се разпадна на парчета. Момичето поклати глава, сякаш се опитваше да прогони ужасните думи, които баща й току-що бе изрекъл. Разбира се, че майка й обичаше баща й! Прекрасния й баща!

— Любовта не може да се роди насила — каза Патрик Сийтън и потвърди ужасната истина, взирайки се горчиво в чашата си. — Няма да разцъфти просто защото искаш. Ако ставаше така, майка ти щеше да ме обича. Когато се венчахме, тя мислеше, че ще се научи да ме обича. Аз също вярвах в това. И двамата се надявахме това да се случи. С времето се опитах да се убедя, че няма значение дали ме обича или не. Казах си, че бракът може да бъде добър и без любов.

Читать дальше