Джудит Макнот: Сега и завинаги

Следващите му думи се изтръгнаха с болка, която вледени сърцето на Виктория:

— Бях глупак! Да обичаш някого, който не те обича, е ад! Не допускай да те убедят, че можеш да си щастлива с човек, който не те обича.

— Аз… няма — промълви момичето и примигна, за да спре сълзите си.

— И никога не обичай някого повече, отколкото той обича теб, Тори. Никога.

— Няма — отново промълви Виктория. — Обещавам. Неспособна повече да сдържа съчувствието и обичта си, тя погледна баща си. Сълзите се стичаха по страните й. Тя сложи малката си длан на хубавото му лице и прошепна:

— Когато реша да се омъжа, татко, ще си избера такъв като теб.

Той се усмихна мило на думите й, но вместо да й отговори, каза:

— Положението не е толкова лошо. С майка ти имаме Дороти и теб. Обичаме ви, а това е любов, която изпитваме и двамата.

Зората едва бе докоснала небето, когато Виктория се измъкна от дома си след безсънната нощ. Облечена в червена пелерина и тъмносиня вълнена пола за езда, тя изведе понито си от обора и с лекота се метна на гърба му.

След по-малко от километър младото момиче стигна до потока, който течеше успоредно на пътя към селото, и скочи от понито. Внимателно слезе по стръмния заснежен бряг и седна на един голям плосък камък. Загледа се в сивата вода, която бавно се провираше между замръзналите пънове край бреговете.

Небето се обагри в жълто, след това в розово, а Виктория се опитваше да възроди радостта, която винаги изпитваше, когато посрещаше изгрева на това място.

Малко бяло зайче се стрелна между дърветата до нея. Зад гърба й се чу тихо пръхтене на кон и нечии стъпки внимателно приближиха по стръмния снежен бряг. Лека усмивка трепна на устните й миг преди снежната топка да профучи покрай дясното й рамо и тя бързо да се наведе наляво.

— Не улучи, Андрю — каза Виктория, без да се обръща.

— Днес си станала рано — отвърна Андрю и се усмихна на малката красавица, седнала на камъка. С изключение на един червено-рус кичур, опънат назад и прикрепен с костена шнола, къдравата й коса се спускаше свободно по раменете като разпенен водопад. Гъсти тъмни мигли украсяваха леко дръпнатите й очи с тъмния цвят на теменуга. Носът й беше малък и съвършен, скулите — нежни, а в средата на брадичката имаше малка трапчинка.

Красотата й вече се усещаше във всяка черта на лицето й и извивка на тялото. Упоритостта бе белязала брадичката й, а смехът искреше в теменужените й очи. Само че тази сутрин очите й не блестяха от радост.

Виктория се наведе напред и направи купчинка сняг с ръце. Андрю незабавно се приведе, но вместо както обикновено да запрати снежната топка по него, тя я хвърли в потока.

— Какво има, синеочке? — закачи я той. — Страх те е, че няма да ме уцелиш ли?

— Разбира се, че не — отвърна Виктория с тъжна въздишка.

— Направи ми място да седна.

Тя се премести, а Андрю загрижено се вгледа в тъжното й лице.

— Защо си толкова сериозна?

Младото момиче се изкуши да му каже. Двайсетгодишният Андрю бе с пет години по-голям от нея и притежаваше ум, с който малцина от връстниците му можеха да се похвалят. Той бе единственото дете на най-богатия човек в селото, вдовица с привидно крехко здраве, която се бе вкопчила в сина си, като в същото време му бе прехвърлила цялата отговорност за управлението на огромната им къща и хилядата акра селскостопанска земя.

Андрю сложи пръст под брадичката на Виктория и повдигна лицето й.

— Кажи ми — нежно настоя той.

Андрю й беше приятел. Той я бе научил да лови риба, да плува, да стреля с пистолет и да лъже на карти — последното, за да знае кога лъжат нея. Поне така твърдеше той. Виктория се бе отплатила за усилията му, като бе станала по-добър плувец, стрелец и лъжец на карти от него. Те бяха приятели и тя знаеше, че може да му довери почти всичко. Но не можеше да обсъжда брака на родителите си с него. Вместо това му сподели другото си притеснение — предупреждението на баща й.

— Андрю — колебливо започна тя, — как можеш да познаеш дали някой те обича? Истински.

— За кого се интересуваш дали те обича?

— Човека, за когото ще се омъжа.

Ако беше малко по-голяма, ако имаше малко повече житейски опит, Виктория щеше да разбере нежността, която просветна в жълто-кафявите очи на младежа, преди той бързо да отмести поглед.

— Онзи, който ще се омъжи за теб, ще те обича — обеща й. — Давам ти дума.

— Но той трябва да ме обича поне колкото аз него.

— Ще те обича поне толкова.

— Но как ще разбера?