Джудит Макнот - Ад и рай

На приема във вилата на Шарис изглеждаше съвсем на мястото си, толкова непринудено носеше изящното си вечерно облекло, като че ли цял живот бе прекарал сред подобно общество. Поне така бе предположила Елизабет, както и че се е издържал с хазарт. Въпреки това по същия начин изглеждаше на мястото си тук, сред шотландската пустош. „Даже повече тук“ — помисли си тя. Освен физическата сила, която излъчваше, у него имаше някаква сурова жизненост, изглеждаше неуязвим и всичко това прилягаше фантастично на тази дива земя.

И в този миг си спомни нещо, за което отдавна си бе наложила да забрави — как танцува с нея валс в градинския павилион, лекотата и грацията на движенията му. Очевидно притежаваше талант да се чувства у дома си навсякъде. По някаква причина тези разсъждения я разтревожиха, защото го правеха достоен за уважение, също и защото я накараха да се усъмни в досегашната си преценка за него. След събитията през онази катастрофална седмица, които приключиха с дуел, Елизабет за пръв път премисли какво се бе случило между нея и Иън Торнтън, и по-точно причините. Досега за своите неблагополучия бе обвинявала само Иън, вслушвайки се главно в думите на Робърт.

След като се срещна с него отново, вече по-възрастна и по-разумна, стори й се нелогично подобно отношение. Даже неговата грубост не можеше да я разубеди, че само той е виновен.

Видя се каква е била в действителност тогава: глупава и опасно безразсъдна, също толкова виновна за нарушаване на правилата колкото и той.

Елизабет искаше да бъде обективна и си припомни своите постъпките и своята отговорност за тях преди две години. Неговите също. Преди всичко постъпи много глупаво, когато безумно пожела да го предпази… както и да бъде закриляна от него. На седемнайсет години вместо да се изплаши от среща насаме с него в горската хижа, тя се изплаши само от онова, което не можеше да си обясни, от непознатите чувства, които той пробуди у нея с гласа си, с погледа си, с милувките си.

Когато се заблуждаваше, че се ужасява от него, тя се е ужасявала от себе си, заради готовността си да жертва Робърт и бъдещето на Хейвънхърст. Беше готова да го направи, горчиво си призна Елизабет. Ако тогава бе прекарала още един ден, дори само няколко часа още насаме с Иън Торнтън щеше да забрави и предпазливостта, и разума и щеше да се омъжи за него. Предусещаше го, затова изпрати известие на брат си да дойде да я вземе по-рано.

Но не, напомни си Елизабет, едва ли я очакваше брак с него. Независимо от това, че преди две години той пожела да се ожени за нея, не женитба е имал предвид, признал го бе пред Робърт.

И тъкмо усети, че я обхваща истинска ярост, си припомни още нещо, което много бързо я укроти. Спомни си наставленията на Лусинда, преди да направи своя дебют. Тя й каза, че една жена с всяко свое действие трябва да внушава на господата, че в нейно присъствие от тях се очаква джентълменско поведение. Очевидно Лусинда е била добре запозната с факта, че мъжете, с които щеше да се запознае Елизабет, щяха да са благородници, но поведението им не винаги щеше да бъде благородно.

Девойката допусна, че както обикновено Лусинда е имала право, и се запита дали в крайна сметка самата тя не е виновна за провала си през онзи уикенд. Преди всичко още при първата им среща тя едва ли е оставила у него впечатление на благопристойна млада дама, към която трябва да се отнасят с изключително уважение. Та тя го бе помолила да танцува с нея!

Заключи, че Иън е постъпил така, както и други така наречени „джентълмени“ биха постъпили. Вероятно се е заблудил, че тя има много по-голям житейски опит, и е пожелал да пофлиртува. Ако беше по-опитна, щеше да се позабавлява със светски финес, а навярно точно това е очаквал той. В този момент Елизабет осъзна, че макар и Иън да не е бил открито приеман във висшето обществото, той не се е държал по-различно от хората, спазващи добрия тон. Беше наблюдавала как омъжени жени флиртуват по баловете; неволно бе ставала свидетелка на откраднати целувки, след което въпросният джентълмен получаваше за наказание само закачливо удряне по ръката с ветрилото. Тя се подсмихна при мисълта, че за своята дързост Иън Торнтън получи куршум в ръката. Усмивката й не бе злорада, а просто заради иронията в цялата история. Също така й стана ясно, че през онзи уикенд освен сляпото й увлечение към Иън Торнтън друго нямаше да се случи, ако не беше срещата в зимната градина.

Като обмисляше миналото, й се струваше, че нейната наивност е била главната причина за случилото се.