Джудит Макнот - Ад и рай

Елизабет само кимна, омаяна от великолепната гледка, която се разкриваше пред тях. Къщата беше разположена на плато и там, където свършваше задният двор, се спускаше стръмна урва към долина, където между дърветата криволичеше поток. Беше заобиколена с хълмове, покрити с диви цветя. Беше толкова красиво, че Елизабет дълго не пророни дума. Най-накрая една мисъл я загложди и тя го погледна разтревожено.

— Хванахте ли риба?

— Няколко. Дори съм ги изчистил.

— Да, но знаете ли как да ги сготвите?

Устните му трепнаха.

— Да.

— Слава богу!

Той се обърна към нея и с искрено любопитство попита:

— Откога за дебютантките саденето и плевенето са сред любимите им забавления?

— Вече не съм дебютантка — отговори Елизабет. После видя, че той очаква все пак обяснение, и стеснително добави: — Дядо ми по майчина линия е бил запален по градинарството. Вероятно от него съм наследила любовта си към растенията и цветята. Градините в Хейвънхърст са негово дело. Аз само ги разширих и добавих някои нови видове.

Чертите на лицето й станаха меки, очите й заискряха като скъпоценни камъни при споменаването на Хейвънхърст. Иън я накара да говори за нещо, което явно я вълнуваше.

— Какво е Хейвънхърст?

— Моят дом — отвърна тя усмихната. — Принадлежи на семейството ми от седем столетия. Първият граф построил замък, който бил толкова красив, че непрекъснато са го обсаждали, за да го превземат, но никой не е успял. Бил разрушен векове по-късно от друг прапрадядо, който построил резиденция в класически гръцки стил. Следващите шест графа разширявали и модернизирали къщата, докато станала каквато е днес. Понякога се плаша, че аз трябва да я опазя.

— Мисля, че отговорността не е ваша, а на чичо ви или на брат ви.

— Не, моя е.

— Как така е ваша? — попита той изненадан, че тя е в състояние да говори за едно имение, като че ли то е всичко за нея на този свят.

— Според завещанието Хейвънхърст се наследява от първородния син. Ако няма син, наследява се от дъщерята и от нейните деца. Чичо ми не може да го наследи, защото е по-малък от баща ми. Затова с нежелание дава пари за имението.

— Нали имате и брат — отбеляза Иън.

— Робърт ми е доведен брат — каза Елизабет. Красотата, която я заобикаляше и вглеждането в себе си я уравновесиха и тя заговори свободно: — Майка ми останала вдовица на двайсет и една години, а Робърт бил вече роден. Омъжила се за баща ми. Той официално осиновил Робърт, но това не влияе на клаузите в завещанието. Наследникът има право да продава собствеността, но тя не може да се онаследява от всеки роднина. Има такава клауза, която защитава наследника от роднински подмолни желания. Нещо подобно се случило на една моя прабаба през петнайсети век и тази поправка била внесена по нейно настояване години по-късно. Дъщеря й се влюбила в някакъв уелсец, който бил мошеник — разказваше Елизабет усмихната, — и той щял да получи Хейвънхърст, а не дъщерята, затова родителите й направили тази окончателна поправка.

— И каква е тя? — попита Иън, увлечен от историята и от начина, по който тя я поднасяше.

— Поправката гласи, че ако наследникът е от женски пол, не може да се омъжи без съгласието на настойника си. Целта е наследницата да не се влюби и да не бъде подмамена от някой мошеник. Нали разбирате, не винаги е лесно една жена да запази собствения си имот.

Онова, което Иън разбра, бе, че красивото момиче, което дръзко се бе хвърлило да го защитава от мъжете в игралната зала, което с нежна страст го бе целунало, бе страстно увлечено не в мъж, а в купчина камъни. Преди две години побесня, когато откри, че е графиня, лекомислена недорасла дебютантка, на всичкото отгоре сгодена за, без съмнение, бездушно конте и че просто си е търсила по-вълнуващ мъж, за да стопли леглото й. При все това се почувства неловко, че не се е омъжила за своя годеник. Беше готов да попита защо, когато тя отново заговори:

— Шотландия е различна от представите ми.

— В какъв смисъл?

— По-дива, по-примитивна. Зная, че някои джентълмени имат ловни хижи тук, но си представях, че са с обичайните удобства и прислуга. А какъв е вашият дом?

— Див и примитивен — отговори Иън. И докато тя го гледаше объркано, той стана. — Намирате се в него — обясни насмешливо.

— Къде се намираме? — Елизабет също неволно се изправи.

— В моя дом.

Гореща вълна зачерви кадифените страни на Елизабет, когато те застанаха един срещу друг.

Вятърът развяваше черната му коса, а чертите на красивото му лице носеха отпечатъка на благородство и гордост, тялото му излъчваше сила и тя си помисли, че е твърд и недосегаем като скалистите върхове на неговата родна земя. Отвори уста да се извини, но вместо това чистосърдечно каза: