Джудит Макнот - Ад и рай

— Моята памет ми изневерява, за разлика от вашата. На кого съм казал това?

— На брат ми — отговори тя, подразнена от лицемерието му.

— О, да, почитаемият Робърт — саркастично изрече той. Обърна се към мишената и стреля, но не улучи.

— Дори дървото не уцелихте — изненадана отбеляза Елизабет. — Останах с впечатлението, че ще почиствате оръжията — добави, когато той замислено взе да прибира един по един пистолетите в калъфите.

Той я погледна, но у нея остана чувството, че не я вижда.

— Реших утре да ги почистя.

Иън отиде в къщата и разсеяно остави оръжията на мястото им върху полицата над огнището. После все така разсеяно се приближи да масата, взе бутилката мадейра и си наля една чаша. Помисли си, че няма никакво значение как се е почувствала, когато брат й е казал тази лъжа. Преди всичко по онова време тя е била вече сгодена, а и сама призна, че помежду им не се случи нищо особено, освен един малък флирт. Гордостта й сигурно напълно заслужено е пострадала, но нищо повече не се случи. Освен това, напомни си Иън ядосано, формално вече е сгоден, при това за красива жена, която заслужава нещо много повече, отколкото той да се занимава с Елизабет Камерън.

„Оказа се, че виконт Мондевейл не изпада във възторг от подобни дреболии, като например годеницата му да лудува в усамотени горски хижи и в тъмни зимни градини с вас“, беше казала тя.

Годеникът й сигурно бе развалил годежа заради него и Иън изпита болезнено чувство на вина.

Небрежно се пресегна да вземе бутилката вино, за да предложи и на Елизабет. До бутилката имаше писмо, което очевидно тя бе започнала да пише: „Мила Алекс…“. Той се изненада, но не от съдържанието, а от почерка. Стегнат, изящен, на високообразован човек. Подхождаше повече на монах. Не бяха онези детински, неграмотни драскулки, които трябваше да дешифрира, преди да разбере, че го очаква в зимната градина. Той се взря в писмото, без да вярва на очите си, а съвестта му се разбунтува болезнено. Видя се как я издебва в зимната градина и се почувства смазан от собствената си вина.

Изпи на един дъх виното, като че ли искаше да отмие самопрезрението, после излезе навън. Елизабет беше застанала в края на затревеното плато, на няколко крачки от мястото, където се бяха състезавали. Вятърът развяваше великолепната й коса около раменете й като воал от трептящи светлини. Той се спря на няколко крачки зад нея и я загледа, но картината пред очите му бе онази отпреди две години — искряща от младост богиня, облечена в кралско синьо, слизаща по стълбите — надменна и недосегаема; разгневен ангел, готов за битка с мъжете в игралния салон; изкусителка в усамотена горска хижа и най-накрая изплашеното момиче, което подхвърля в ръцете му саксия с цвете, за да не я целуне. Въздъхна дълбоко и пъхна ръце в джобовете си, за да не я прегърне.

— Прекрасна гледка — каза тя, погледна го и отново се загледа в далечината.

Вместо да отговори на забележката й, Иън изрече рязко:

— Бих искал още веднъж да ми разкажете какво се случи последната вечер. Защо бяхте в зимната градина?

Елизабет потисна раздразнението си.

— Знаете защо бях там. Изпратихте ми бележка. Аз си помислих, че е от Валери — сестрата на Шарис, затова отидох в зимната градина.

— Елизабет, не съм изпращал бележка, а получих бележка.

Като въздъхна ядосано, тя се подпря на дървото зад себе си.

— Не разбирам защо отново трябва да разговаряме по този въпрос. Вие не можете да ми повярвате и аз не мога ви повярвам.

Очакваше гневен изблик, но вместо това той каза:

— Вярвам ви. Видях писмото, което сте оставили на масата в трапезарията. Имате много красив почерк.

Напълно объркана от сериозния му тон и от комплимента, тя се загледа в него.

— Благодаря — отвърна неуверено.

— Бележката, която получихте, как беше написана?

— Ужасно нечетливо — отговори тя и вдигна вежди. — Не знаете правописа на „зимна градина“.

Той учудено се подсмихна.

— Уверявам ви, че зная как се пише и макар почеркът ми да не е така изящен като вашия, едва ли може да се нарече „нечетливи драскулки“ Ако се съмнявате, ще бъда щастлив да ви го докажа.

В този миг Елизабет осъзна, че той не лъже, и я обзе чувството, че е била предадена и измамена. После той допълни:

— Нито аз съм писал бележката, която сте получили, нито вие сте писали бележката, която аз получих. Някой е планирал да отидем там и струва ми се да бъдем разкрити.

— Никой не може да е толкова жесток! — избухна Елизабет, като клатеше глава, а сърцето й отказваше да приеме доводите на разума.