Джудит Макнот - Ад и рай

— Боже Господи! Какво става тук?

Елизабет ужасено се стресна, обърна се и видя възрастен мъж със свещеническа якичка да бърза към тях през двора. Иън я подкрепи с ръка през талията.

— Чух стрелба… — Старият човек се задъхваше и се подпря на едно дърво. — През целия път я чувах, помислих си…

Не се доизказа и живият му поглед се отмести от зачервеното лице и разрошената коса на Елизабет към ръката на Иън към талията й.

— Какво си помисли? — попита Иън с глас, който порази Елизабет с невъзмутимото си спокойствие, като че ли не бяха заловени в сладострастна прегръдка от шотландски викарий.

— Помислих си — иронично каза викарият и тръгна към тях, — че се опитвате да се избиете. Което — продължи малко по-меко, когато застана пред Елизабет — според госпожица Торкмортън-Джоунс било напълно вероятно и тя ме помоли да дойда тук.

— Лусинда ли? — ахна девойката с чувството, че светът се преобръща. — Тя ли ви изпраща?

— Точно така — отговори викарият и погледна укорително ръката на Иън около талията на Елизабет. Засрамена, тя рязко се отдръпна встрани. Подготви се да чуе напълно заслужена гръмогласна проповед за греховното им поведение, но викарият все така гледаше Пън с вдигнати вежди. Тя почувства, че ще се пръсне от напрегнатото мълчание, и се обърна към Иън, но за нейно изумление той гледаше свещеника без капчица срам или разкаяние и очевидно се забавляваше.

— И? — попита най-накрая викарият, като не сваляше поглед от младия мъж. — Какво ще ми кажеш?

— Добър вечер! — засмя се той. После добави: — Очаквах те чак утре, вуйчо.

— То се вижда — язвително отвърна свещеникът.

— Вуйчо! — изненада се Елизабет и зяпна Иън Торнтън, който най-безочливо нарушаваше правилата за благоприличие със страстните си целувки от първия миг на тяхното запознанство.

Викарият я погледна любопитно и като че ли прочете мислите й:

— Не е ли поразително, мила? Това за мен е още едно доказателство, че Господ има чувство за хумор.

Елизабет беше готова да се изсмее, когато забеляза, че непроницаемото лице на Иън потрепна, щом викарият изведнъж влезе в ролята си на вуйчо.

— Не можете да си представите колко мъчително беше, когато бях принуден да утешавам ридаещи момиченца, които все се надяваха, че Иън ще си поиграе с тях — обърна се той към Елизабет. — Но това е нищо в сравнение с конните състезания, в които участваше, когато един мой енориаш изказа предположението, че аз съм най-подходящата личност, която да събира залозите!

Смехът на девойката прозвуча като музика всред хълмовете, а викарият продължи весело, без да обръща внимание на племенника си:

— Останах без колене да се моля за безсмъртната му душа…

— Дънкан, когато престанеш да изброяваш прегрешенията ми — намеси се Иън, — ще те запозная с моята гостенка.

Вместо да се разсърди от тона му, викарият изглеждаше доволен.

— Непременно, Иън — каза той любезно, — трябва да спазваме благоприличието.

И тогава Елизабет с изненада откри, че порицанието, което бе очаквала, бе изречено много тактично. Само че с тази разлика, че благият свещеник го бе отправил само към Иън, като я спаси от повече унижения.

Иън очевидно също го разбра и подаде ръка на вуйчо си.

— Изглеждаш добре, Дънкан, въпреки болните си колене. И мога да те уверя, че проповедите ти са винаги красноречиви, независимо как ги слушам — седнал или прав.

— То е защото имаш печалната склонност да задрямваш по средата на всяка проповед — отговори викарият и раздруса ръката му.

После се обърна към Елизабет, за да ги запознае:

— Ще ми разрешиш ли да ти представя моята гостенка лейди Елизабет Камерън.

Тя си помисли, че това обяснение е доста по-позорно, отколкото картината как целува Иън, и припряно поклати глава.

— Не е точно така. Аз съм, как да кажа, само, само… — Не се сещаше какво да каже и викарият отново й се притече на помощ.

— Пътешественичка в безизходица — подкрепи я той и й подаде ръка. — Разбрах всичко в подробности. Имах удоволствието да се запозная с госпожица Трокмортън-Джоунс и точно тя ме изпрати спешно, както вече ви казах. Обещах й да остана до утре или до вдругиден, когато тя ще се върне.

— Утре или вдругиден ли? Но те трябваше да се върнат тази вечер.

— Станала е злополука, но не се притеснявайте — не тежка — побърза да я увери той. — Този злонравен кон, който яздеше тя, имал навика да рита, ми каза Джейк.

— Да не би Лусинда да е тежко ранена? — попита Елизабет, като вече се чудеше как да отиде при нея.