Джудит Макнот - Ад и рай

Беше красива, изискана, страстна. Идеално му подхождаше, в противен случай нямаше да поиска ръката й. Преди да го направи, бе обмислил всичко с хладена логика и с безпогрешен инстинкт, които бяха характерни за всяка негова работа — пресмяташе възможностите за успех, бързо взимаше решение и тогава действаше. В действителност единствените му безразсъдни и необмислени постъпки през последните години, бяха през онзи уикенд, когато се запозна с Елизабет Камерън.

— Постъпихте крайно необмислено — усмихнато заговори Елизабет след вечерята, докато разтребваше масата, — като ме накарахте да приготвя закуската, след като готвите така вкусно.

— Не е точно така — меко каза Иън, наливайки в две чаши коняк. Дънкан се бе настанил на единия фотьойл Пред огнището и той му подаде едната чаша. — Зная да готвя само риба, и то само по този начин.

После се настани срещу огъня на другия стол и взе кутията за пури върху съседната масичка тънка пура, специално приготвена за него в лондонска работилница за тютюн. Погледна Елизабет и от учтивост попита:

— Ще разрешите ли?

Тя видя пурата, усмихна се и тъкмо щеше да се възпротиви, когато пред очите й изплува картината в притъмнялата градина преди две години. Той се бе приготвил да си запали пурата и тогава я забеляза. Лицето му, осветено от златистото пламъче, и сега бе пред очите й. Пронизващо ясният спомен я накара да го погледне, като се питаше дали и той си спомня този миг.

Не си спомняше, усети го.

— Не, нямам нищо против — отвърна и прикри разочарованието си със усмивка.

Викарият наблюдаваше сцената и забеляза престорената усмивка на Елизабет. Беше озадачен от случката, както и от държанието на Иън по време на вечерята. Отпи от коняка и погледна прикрито към девойката, после към племенника си, който си палеше пурата.

Всъщност отношението на Иън порази Дънкан, стори му се безкрайно необичайно. Жените го намираха за неудържимо привлекателен и както викарият много добре знаеше, Иън не страдаше от морални скрупули да приеме онова, което свободно и очевидно му се предлагаше. Преди обаче винаги се отнасяше към жените толерантно и снизходително. За негова чест дори когато загубваше интерес към някоя жена, продължаваше да се отнася към нея чаровно и вежливо, независимо дали е селянка, или е дъщеря на благородник.

Като знаеше всичко това, Дънкан бе изненадан, стана дори леко подозрителен от факта, че преди два часа Иън бе прегърнал Елизабет Камерън, като че ли нямаше намерение никога да я пуска, а сега изобщо не я забелязваше. Наистина нямаше за какво да го упреква, но за пренебрежението му към нея би го упрекнал.

Продължи да гледа изпитателно племенника си, като очакваше, че ще се поинтересува от Елизабет, но той четеше някаква книга, сякаш напълно бе изхвърлил от мислите си девойката.

— Доколкото разбирам, тази година е била благоприятна за теб.

Иън го погледна и каза:

— Не всичко беше, както очаквах, но все пак е добра.

— Когато рискува, спечели ли?

— Не напълно.

Елизабет нямаше как да не чуе краткия разговор. Преди две години Иън й бе казал, че ако работите му потръгнат, ще може да я осигури. Явно не е успял, което обясняваше защо живее тук. Сърцето й се сви от състрадание за неосъществените му мечти. Но пък и това не беше толкова лошо, както той навярно си мислеше, реши тя, като си представи дивата красота на планината и уюта на горската къща с огромни прозорци, които гледаха към долината.

Колкото и да напрягаше човек въображението си, нямаше нищо общо с Хейвънхърст, но си имаше своя естествен чар. Освен това сигурно нямаше да струва цяло състояние да се поддържа прислуга, както в Хейвънхърст. Тя не притежаваше Хейвънхърст; имението притежаваше нея. От тази гледна точка прелестната горска къща, със старомоден сламен покрив и просторни стаи беше великолепна. Даваше подслон и топлина.

Очевидно Иън не осъзнаваше какъв щастлив човек е или просто обичаше да убива времето си по клубовете, или пък да рискува, за да трупа богатство. Трябваше да живее тук, всред тези сурови великолепни планини, където изглеждаше толкова непринудено и където бе роден… Размишляваше за него и не се усети колко е близо до идеята самата тя да заживее тук.

Прибра и почисти всичко след вечерята и реши да се оттегли в спалнята си. По време на вечерята разбра, че Иън не е виждал чичо си много отдавна, и сметна за редно да ги остави насаме.

Отиде да им пожелае лека нощ. Викарият й се усмихна и й пожела приятни сънища. Иън погледна към нея и каза разсеяно: „Лека нощ.“