Джудит Макнот - Ад и рай

Шедоу остана, защото думата на господаря й бе закон за нея.

Дънкан бе останал още няколко часа и когато си тръгна, кучето седеше там, където го бе оставил Иън. Гледаше към пътя с наклонена на една страна глава, като че ли не вярваше, че господарят му го е изоставил.

Иън никога повече не попита за лабрадора. За пръв път Дънкан бе осъзнал силата му да не се поддава на чувствата си. С хладна разсъдливост се разделяше с всичко, което щеше да го нарани. Беше прибрал портретите на родителите си и сестра си, бе опаковал всичките им вещи. Останаха му само къщата и спомените.

Скоро след смъртта им бе пристигнало писмо от дядото на Иън, херцог Станхоуп. Две десетилетия след като бе лишил от наследство сина си заради брака му с майката на Иън, херцогът молеше за помирение: писмото му бе пристигнало три дни след пожара. Младият мъж го бе прочел и го бе захвърлил, както постъпи с десетките писма, които получи през следващите единайсет години. Срещу несправедливостта бе непреклонен и суров като зъберите на върховете, които го заобикаляха. Не прощаваше лесно.

Беше също най-упоритият човек, когото Дънкан познаваше. Когато беше малък, спокойната му самоувереност и блестящият му ум, съчетани с онова, което се нарича „трудно дете“, караха родителите му да се замислят. Веднъж баща му се беше пошегувал: „Иън ни разрешава да го възпитаваме, защото ни обича, а не защото ни мисли за по-умни от него. Вече знае, че не сме, но не иска да ни наскърбява и затова не ни го натяква.“

След като познаваше добре характера на Иън, Дънкан не се надяваше, че и сега ще промени отношението си към своя дядо. Нямаше да помогнат нито разумни доводи, нито чувства. Особено след като херцог Станхоуп означаваше за Иън много по-малко от лабрадора му.

Потънал в мисли, Дънкан мрачно се взираше в огъня. Иън остави документите, които четеше, и го погледна. Мълчанието бе неестествено и най-накрая той каза:

— След като вечерята, която приготвих, не беше чак толкова лоша, предполагам, че има друга причина да си толкова унил.

Викарият кимна, стана и отиде до огъня, като си повтаряше наум с какво да започне.

— Иън, получих писмо от дядо ти — започна и видя как усмивката му изчезна и лицето му се вкамени. — Моли ме да те убедя да се срещнеш с него.

— Губиш си времето — отвърна Иън с леден глас.

— Той ти е най-близкият роднина — продължи Дънкан.

— Моето семейство и моят най-близък роднина са събрани в тази стая — рязко отговори Иън. — Други не познавам.

— Ти си единственият му жив наследник — упорито настоя старият човек.

— Това е негов проблем, не е мой.

— Той умира, Иън.

— Не ми се вярва.

— Аз му вярвам. Още повече, ако майка ти беше жива, щеше да те помоли да се сдобриш с него. Животът ти бе помрачен от мисълта, че той се е отказал от сина си заради нея. Няма смисъл да ти припомням, че майка ти беше единствената ми сестра. Обичах я и след като аз мога да простя на човека, който я накара да страда, не виждам защо ти да не можеш.

— Ти си в бизнеса с прошките — с унищожителен сарказъм изрече племенникът му. — Аз нямам нищо общо. Вярвам в око за око.

— Казах ти, той умира.

— А пък аз ти казвам — произнесе Иън, — че не ме засяга.

— Ако не искаш да приемеш титлата за себе си, направи го заради баща си. Принадлежеше му по закон, както ще принадлежи на първородния ти син. Това е последната ти възможност да се смилиш. Дядо ти ми дава две седмици да те убедя, преди да обяви друг наследник. Ти пристигна тук с две седмици закъснение. Може да се окаже твърде късно…

— И преди единайсет години беше твърде късно — отговори Иън с ледено спокойствие. И после пред погледа на викария настроението му рязко се промени, чертите му се отпуснаха и след като прибра документите в папка, развеселено му каза:

— Чашата ти е празна, отче. Искаш ли да ти я напълня?

Дънкан въздъхна и поклати глава. Всичко свърши точно както предчувстваше: в душата си Иън бе затръшнал вратата на дядо си и нищо нямаше да промени решението му. Дънкан знаеше от опит, че когато стане спокоен и весел като сега, нищо не можеше да му повлияе. И след като не постигна нищо първата вечер племенника си, прецени, че няма какво да губи, като засегне още една чувствителна тема, която го притесняваше.

— Иън, искам да те попитам за Елизабет Камерън. Нейната гувернантка ми каза някои неща…

Младият мъж отново се усмихна учтиво и сдържано, което бе знак за тревога.

— Ще ти спестя този разговор, Дънкан. Всичко свърши.