Джудит Макнот - Ад и рай

— Разговорът или…

— Всичко.

— Не мисля така — каза строго възрастният човек. — Сцената, на която станах свидетел…

— Стана свидетел на края.

И както забеляза Дънкан, той изрече това със същата решителност и вбесяващо спокойствие, с които говореше за своя дядо. Като че ли за него въпросът бе приключен и никой не бе в състояние да проникне в мислите му. Викарият разбра, че Елизабет Камерън бе причислена към една и съща категория с херцог Станхоуп, и почувства дълбоко разочарование.

— Има нещо, което никога не съм ти казвал — ядосано каза той.

— И какво е то? — поинтересува се Иън.

— Мразя, когато обръщаш всичко на смях. Предпочитам да те видя разгневен. Тогава поне зная, че ще мога с нещо да те трогна.

За ужас на Дънкан Иън взе книгата си и отново се зачете.

— Иън, би ли отишъл до плевнята да видиш какво прави Елизабет там — помоли викарият, докато сръчно преобръщаше бекона в тигана. — Преди петнайсет минути я изпратих да донесе яйца.

Младият мъж тръшна наръч дърва до огнището и тръгна да търси своята гостенка. Щом влезе в плевнята, се закова на място. Елизабет гледаше намръщено кокошките, а те кудкудякаха срещу нея.

— Не съм виновна аз — възбудено им обясняваше тя. — Дори не обичам яйца и миризмата на пилета не обичам.

После крадешком пристъпи на пръсти към полога и продължи с умоляващ глас:

— Ако ми разрешите да взема четири яйца, аз няма да изям нито едно. Ето, виж — пресегна се към настръхналата кокошка, — няма да те обезпокоя много. Само си пъхам ръката тук и… ох! — изпищя тя, когато кокошката яростно я клъвна по китката.

Отдръпна ръката си и подскочи, като чу подигравателния глас на Иън:

— Не трябва да им искате разрешение, вижте — каза и се приближи. — Само трябва да им покажете кой е господарят…

И без всякакво суетене взе две яйца изпод кокошката, която даже не се опита да го нападне; после постъпи по същия начин с още две кокошки.

— Никога ли не сте влизали в кокошарник? — попита той, абсолютно безразличен към Елизабет Камерън, която изглеждаше пленително с разрошена коса и пламнало от гняв лице.

— Не — отсече тя, — не съм. Пилетата смърдят.

Иън се усмихна:

— Сега всичко се изясни. Те усещат какво е отношението ви към тях, нали разбирате?

Елизабет се взря в него и почувства необяснима промяна, която я смути. Той й се усмихваше, дори се шегуваше, но очите му бяха празни. Беше виждала страст в тези златисти очи, гняв, дори студенина, но никога безразличие.

Вече не знаеше как би желала той да се държи, но беше сигурна в едно — не й харесваше да се отнася към нея като към чужд човек.

— Най-после! — каза викарият, когато се появиха. — Готово е, освен ако не предпочитате бекона прегорял.

— С Елизабет предпочитаме прегорял бекон — пошегува се Иън.

Тя отвърна на усмивката му, но се смути още повече.

— Случайно да играете карти? — попита я викарият, когато приключиха със закуската.

— Зная някои игри — отговори тя.

— Тогава ще можем да поиграем вист някоя вечер, когато госпожица Трокмортън-Джоунс и Джейк се върнат. Иън — добави той, — ти ще играеш ли с нас?

Племенникът му си наливаше кафе и се усмихна развеселено.

— В никакъв случай.

После погледна към Елизабет и обясни:

— Дънкан мами.

Нелепият образ на свещеник, който мами на карти, я накара да се засмее и стаята се изпълни с мелодични звуци.

— Сигурна съм, че не е способен на подобно нещо.

— Иън каза истината, мила — призна си викарият смутено. — Но никога не мамя, когато играя с друг човек. Мамя само когато редя пасианси, нали се сещате — Наполеон на остров Света Елена.

— О, за това ли става дума — засмя се Елизабет. — Аз правя същото.

— А вист играете ли?

Тя кимна.

— Арон ме научи, когато бях на дванайсет години, но все още най-редовно ме смазва от бой.

— Арон ли? — попита я усмихнато викарият.

— Нашият кочияш — обясни тя и както винаги когато споменаваше своето „семейство“ в Хейвънхърст, се почувства щастлива. — По-добра съм на шах, на който ме научи Бентнър.

— А Бентнър кой е?

— Нашият иконом.

— Ах, да, разбирам — каза Дънкан, но нещо го накара да продължи да разпитва: — А случайно да играете домино?

— Доминото е специалитет на госпожа Бодли — усмихнато му отговори Елизабет. — Госпожа Бодли е нашата главна камериерка. Често играем с нея, но тя прекалено се вживява в играта. Тези безлични правоъгълни пулчета от слонова кост, осеяни с точици, не ме ентусиазират, фигурите за шах са ми по-интересни. Самите те изискват сериозна игра.